Значи, така ѝ се ядосах на Десито, че само да ми падне. Два часа! Два часа ѝ звъня по телефона и тая не ми вдига. И сега аз какво да я правя тази флашка, дето ми я донесе едно гвардейче да я предам в руското посолство. То беше забравило кога трябва да я оставя под третия камък след четвъртия завой и сега не знам да тръгвам ли към Витоша, да не тръгвам ли. Несериозна работа, една държавна измяна не може да направим като хората. Може ли да държиш в напрежение и неведение свръзката си два часа? Ами ако руснакът вече е тръгнал към камъка, а аз си седя тук и укривам флашката в дамската си превръзка. Безотговорна работа!
Аз и не знам дали това е държавна измяна, защото миналата седмица пък предавах една друга флашка на американците. Като изменяш на първите с вторите и на вторите с първите, не се ли уравновесяват нещата? Ще я питам Десито, само да ми вдигне. Американците, да ви кажа, не ме разкарват из планините. Културна работа, видяхме се в един магазин. Е, за дрехи втора употреба магазинче, щото те нямат вътре камери. Значи меря аз една рокля и пускам в джобчето флашката. Идва една американка и пита: „Извинете, това рокля на модна къща „Деси Слава“ ли е?“ Да, викам, да не би да искате да е на модна къща „Слава на Деси?“ и се смея конспиративно. И аз искам да я пробвам, вика американката, облича я и бърка в джоба за флашката. Чиста работа. С руснаците всичко е по-трудно и някак много неергономично. То разкарване, то маркиране на камъни, ще взема да премина на половин работен щат при американците, да си търсят туристически типаж за руснаците.
Ха, усетила се е, че ме държи на телефона два часа Десито и вижте какво написала във фейсбук: „Приятелка звъни по телефона от два часа. Няма да вдигна! Държавната измяна дебне отвсякъде.“ Това пък сега какво е. И ме е поздравила с песен на Тото. Hold the line е заглавието. Не затваряй телефона, демек. Сега трябва да отворя наръчника за двойни шпиони и да проверя какво означаваше тази парола, стотици са, не мога да ги запомня.
