„ – Има ли възрастни — има ли някакви големи с вас?“
Ралф мълчаливо поклати глава. Извърна се и пристъпи в пясъка. Момченца с тела, нашарени на ивици с цветна глина, с остри пръчки в ръце, стояха на брега в полукръг и не издаваха ни звук.
– Играем и се забавляваме, а? – каза офицерът… – Видяхме дима ви. Какво правите? На война ли, на какво играете?
Ралф кимна.”
По време на война самолет на британските ВВС евакуира група момчета. Самолетът се разбива на необитаем остров и всички възрастни, които придружават децата, загиват. Но пък островът, оказва се, е райско място: заобиколен е от прекрасни плажове и лагуни за къпане, дърветата във вътрешността му са отрупани с плодове. Да оцелеят, не е проблем за момчетата, колкото и дълго да им се наложи да живеят сами.
В началото те постъпват така, както биха постъпили и в света, от който идват. Правилата, усвоени от родителите и учителите, ги подсещат най-напред да изследват непознатото пространство. Децата са наясно, че това ще им даде познания, за да взимат информирани решения. Ралф, най-големият сред тях, опитва да наложи ред, в който има ясна йерархия, но и равнопоставеност на мненията. Откривайки раковината, която издава звук, щом я надуеш, той започва да свиква събрания, където всеки получава правото да се изкаже, докато държи в ръцете си примитивния символ на властта. За всяко решение се гласува, т.е. на острова се възцарява парламентарна демокрация; всички се трудят наравно. Строят заслони, кокосовите черупки редовно се пълнят с прясна вода, а горе, на самия връх, децата непрекъснато поддържат огън, за да бъдат забелязани от някой преминаващ кораб. Сигналният огън е важен знак, че бедстват и искат да се приберат обратно, в цивилизованото общество, от което са дошли. Но в момента, когато той е оставен да угасне заради гонката на диво прасе, завръщането тръгва в обратната посока…
Всичко започва, когато властният Джак Меридю, предводител на църковния хор, решава, че не може да се кара единствено на плодове. Хористите бързо се организират в група на ловците, а убийството на първото прасе е равносилно на това да си присвоят раковината. Джак и хората му се настървяват все повече, в един момент съвсем захвърлят дрехите и тръгват чисто голи, стиснали в юмруците си копия, с които ще ловуват и… хора. Придобитата насилствено власт е ликвидирала представите им за добро и зло, моралният компас е не просто изгубен сред храсталаците, а е захвърлен като напълно излишен. И понеже разделението е единствено по оста силен/слаб и живот/смърт, между силните предстои жестока битка, а слабите са обречени. Изрисувани като диваци, ловците убиват две деца – Саймън, който е някак особен, различен, и Прасчо, шишкото с очилата, който винаги знае верните отговори. „Чуждите елементи” биват отстранявани хладнокръвно, на тъмно, с лудешки танци и насред гръмогласни смехове. В желанието си да премахне всеки, който не се подчинява, групичката накрая подпалва целия остров – зловеща ирония, защото тъкмо опустошителният пожар ще доведе до дълго чаканото спасение.
И така, британската флота забелязва дима, след което онзи дружелюбен морски офицер стъпва на брега. „Играем и се забавляваме, а?” – смее се той, понеже и не подозира, че на този остров е изпепелен хилядолетният градеж, който е превърнал дивашката орда в общество. А и наистина изпепеляването е започнало някак на игра, по детски, като забавление. Оставени сами на себе си обаче, момчетата политат към бездната лека-полека, почти неусетно. Споменът за предишния свят избледнява постепенно, наученото от „възрастните“ се изпарява ден след ден, а сетне и с всяка изминала минута. Установените от „големите“ правила вече не важат и по тази причина силово са наложени други – груби, сурови, правилата на първобитното племе с вожд и шаман. Няма кой да каже на малките как да живеят, няма кой да ги контролира, а усещането за безконтролност и гарантирана безнаказаност ражда безразсъдство, което опиянява до безпаметност. Затова и Уилям Голдинг озаглавява романа си „Повелителят на мухите“: на иврит името Велзевул означава буквално „господар на мухите“, защото мръсното и зловонното неудържимо привлича двукрилите насекоми. Велзевул е „зъл, губител, на мухите повелител” (по стиха на Гьоте от „Фауст”), Принц на мрака и съблазнител на невинни души. В неговия мрак потъват и тези момчета, деградирайки в стадо диваци и преигравайки наново историята на човешкия род.
Е, може би не е съвсем вярно, че човешката душа е подвластна преди всичко на злото, както внушава антиутопията на Голдинг, но е съвсем вярно, че когато оставим незрели енергии да шестват без морална санкция, все някога ще забележим дима над опустошеното ни съвместно живеене. В свят без родители, образно казано, никой друг не би могъл да научи детето как да различава доброто от злото, никой друг не е в състояние да развие таланта му да бъде човек. „Детето не е добрият дивак на Русо. То чака своето очовечаване“, както писа френският философ Шантал Делсол във в. „Фигаро“ (по „Гласове“), и „ако не го очовечим по един или друг начин, то ще остане в примитивното варварство“. А точно това чака господарят на мрака – Велзевул е винаги на линия, за да приласкае малкия, но способен на големи зверства дивак.
Всъщност статията на Делсол, озаглавена „Младите подивяват, къде са бащите?“, е написана след смъртта на 13-годишно момче, пребито с железни прътове от свои връстници в Лила (Сен-Сент-Дени). Малко преди това ученик от гимназията в Кретей насочва пистолет срещу свой учител, докато негов съученик снима сцената и я пуска в социалните мрежи. Разсъждавайки как е възможно подобни изстъпления да бъдат предотвратени, Делсол пише, че детето трябва да се възпитава в дух на свобода, като постоянно бива учено на лична отговорност. Тогава то няма да посегне към железния прът, защото ще е развило умението да замества насилието с думи, и обратното – най-вероятно прътът винаги ще му е подръка, ако не е контролирано от своите родители и отхвърля техния авторитет.
Това не е кой знае какво откритие, разбира се, но голямата тема за катастрофиралото родителство присъства и в случилото се на онзи светофар край „Парадайс“, завършило с жестокото убийство на Милен Цветков. Нито 22-годишният шофьор, нито двамата му спътници могат да се нарекат деца, но извадените наяве подробности навеждат на мисълта, че от най-ранна възраст са били оставени да се лутат като мухи без глава, също като подивялата компания на безлюдния остров. Пари, джипове, дрога – имали са всичко онова, с което „възрастните“ са заместили истинската грижа, пускайки ги на свобода, без преди това да ги научат на отговорност. Само че като започнем от майката на шофьора, която също има тежко провинение на пътя, и стигнем до бащата на единия спътник, който пъргаво се дистанцира от сина си, личната отговорност, изглежда, е съвършено непозната и за самите родители. „Длъжен съм да съобщя пред обществото, което ще побърза да ме осъди, че не поддържам отношения със сина ми от 12 години“, съобщи ни даже въпросният баща, депутатът от ГЕРБ четвърти мандат (!) Лъчезар Иванов, което по същество е ужасяващо самопризнание за родителско и преди всичко човешко бездарие. В превод то ще рече, че го е оставил на самотек, когато момчето е било на 12 – пет години, преди подрастващият дивак да извърши грабеж на бензиностанция. А и да не го беше оставил, как ли пък точно Лъчо Мозъка би могъл да го възпита, на какво ли би го научил тъкмо той?
„Отвратителен, грозен бунт срещу цялата система“… Тази глупост измъдрува някакъв психолог, но за никакъв бунт, още повече за геройство, тук не става дума. И тримата в джипа обаче са жертви както на „системата“, която ги приучи на безотговорност, агресия и безнаказаност – това няма как да отречем, така и на собствените си родители. Докато са се сдобивали с пари, влияние и власт, тези „възрастни“ ги е нямало край децата. Децата са раснали безпризорни, нямало е кой да им даде посока, били са зарязани да се забавляват в мрака, където господарят му е дебнел като паяк. И да, негови са станали, направо е закусил с тях – приятелката на шофьора даже е белязана по тялото с величаещи мрака татуировки.
Дали нейните родители са забелязали пентаграмите и сатанинския пиърсинг? И да са го направили, вече е било късно политането надолу да бъде предотвратено. Уви, антиутопията се е сбъднала, а в реалността тя изглежда още по-зловещо, защото разцивилизоването не е следствие от борба за оцеляване, нито се дължи на съревнование кой ще грабне раковината. То е напълно безцелно, зло заради самото зло, което удря с бясна скорост в гръб, за да нахрани ненаситната за жертвоприношения бездна. То също е безкраен купон, разпищолване, лигавост и непоколебима увереност, че си над правилата, понеже иначе отсъстващите от живота ти родители ще те отърват с пари и връзки, за да измъкнат и самите себе си.
Когато варварството се е отприщило, няма връщане назад и накрая Голдинг неслучайно задава един труден въпрос – след като моряците спасяват децата от острова, то кой ли ще спаси моряците? И наистина, някои неща са неспасяеми, както се досещаме от наглед щастливата развръзка, та затова моряците има от какво да се страхуват:
При вида на офицера някога харизматичният Ралф, детрониран от групата на ловците, за пръв път не устоява на сълзите. Но това не са сълзи от облекчение, камо ли от щастие – момчето инстинктивно чувства, че същинското спасение е невъзможно. „Плачът му се извиси под черния дим, пред горящия, опустошаван от огъня остров; заразени от него, и другите момченца се разплакаха. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.“ Неутешим, разтърсван от конвулсии, той плаче за своята душа, ридае за погълнатото от тъмата време, което никога няма да си върне.
