Джеф Колган
Спасяването на либерализма
Превод: Владимир Шопов
Денят, посветен на Мартин Лутър Кинг е време за размисъл върху проблемите на расизма, ксенофобията и социалните отлики, които ни разделят. Но политиката на 2016-та, от нативизма на САЩ до анти-имигрантските настроения в Европа, които доведоха съответно до избирането на Доналд Тръмп и Брекзит, подсказват, че е добре през тази година да възприемем различна оптика при цялостния поглед към такива въпроси.
Един възможен начин за разбиране на събитията от изминалата година е чрез теорията на социалната психология, позната като „идентичност чрез другост“ (othering). Тя обяснява частичното подпомагане на формирането на идентичност и групова сплав чрез собствената отлика спрямо тези, които се възприемат като различни. Отликата може да се основава на характеристики, които са присъщи, като цвят на очите или кожата или социално конструирани като различието между хути и тутси. Идентифицирането на „другия“ е част от това, което сплотява групата чрез създаването на мисловни правила за определяне на това е принадлежи и кой не. „Одругяването“ може да бъде без последствия или дори полезно, когато изгражда общност между например спортните привърженици, които са срещу „Янкита“-та от Ню Йорк или „Каубоите“ от Далас. Именно по тази причина самите спортни лиги усилват противопоставянията между отборите.
При националната идентичност обаче, този процес носи съществени рискове. Вземащите решения сякаш сериозно подцениха тази нужда от „одругяване“, както и неговите последствия. Разбира се, учените винаги са знаели за нейното съществуване и има доста добри изследвания върху нея. Но мнозина не оцениха степента, в която тя е основна заплаха за либерализма и глобализацията и дори започнаха да считат, че космополитната интеграция е неизбежна.
Тук е и разковничето: ако „другият“ на една нация бъде премахнат, тя може и често изпада във вътрешна дисхармония и нефункционалност, но това често отнема години дори десетилетия, за да се прояви. Вижте доказателствата. След края на Втората световна война имаме две големи случая на внезапно изчезване на международен „друг“. Единият е при деколонизацията. Когато Великобритания, Франция или някоя друга колониална сила се оттеглиха, повечето бивши колонии, вече лишени от обединяващата сила на врага, намериха нов такъв сред самите себе си. Те бяха изправени пред сериозни кризи на националното единство и често се разделяха по етнически или религиозни признаци.
Когато Великобритания напуска Индия, дотогавашните отношения между хиндуистите и мюсюлманите бързо се влошиха и със създаването на Пакистан през 1948 година разцепиха страната на две, а после и на три с раждането на Бангладеш през 1971-а. В Африка пък повечето нови независими държави имаха слаба национална идентичност, защото бяха съставени от множество племена или групи, принудени да съжителстват по време на колониализма. В резултат, анти-колониалните движения дегенерираха в опустошително насилие между етнически групи. Понякога това се случваше много бързо (в Ангола и Нигерия) или пък след десетилетия (Бурунди, Руанда, южен Судан и Судан).
Вторият пример на внезапно изчезване на международен „друг“ бе след разпада на Съветския съюз. В САЩ това създаде краткосрочни и дългосрочни политически трудности, особено в Републиканската партия с нейния отколешен анти-комунизъм. Без СССР осмиването на Демократите като мекошави по отношение на комунизма и националната сигурност нямаше особен смисъл. (Тук въпросът коя партия всъщност е била по-остра спрямо комунизма няма значение. Всичко опираше до възприятията на избирателите, както днес например темата за това коя партия е по-фискално отговорна няма особена връзка с фактите.)
Но пълните последствия от тази загуба на „другия“ стават видими едва сега. Политолозите Томас Ман и Нормън Орнстайн убедително описаха как през 90-те години на миналия и в началото на този век републиканците се трансформираха от партия на малката държава в партия срещу държавното управление, настояваща, че всичко, което прави държавата е лошо. Това, което обаче не включиха в своя анализ е, че това изместване частично се дължи на нуждата вътре в партийните дела от процес на създаване на „друг“. Изглежда едва сега виждаме пълните последствия от срива на Съветския съюз и какво той означава за републиканската партия.
След отпадането на съветите като заплаха, републиканците просто замениха „комунистите“ с „вашингтонските елити“ като свой любим враг. Това послание на „създаване на друг“ достигна своята кулминация през 2016 година, несъмнено подпомогнато от двойния политически провал на иракската война и финансовата криза от 2008 година. Неговите корени обаче са в далечната 1991-та.
Три характеристики на процеса на „създаване на друг“ са особено важни за националната политика. Първо, този „друг“ трябва да е достатъчно важен за външните отношения на нацията, за да може нейната идентичност и чувство за вярно поведение да бъдат оформени като реакция спрямо него. Например, спрямо СССР, този процес означаваше задълбочаване на американския ангажимент към капитализма и демокрацията, противопоставяне на прякото участие на държавата в икономиката (например в здравеопазването независимо, че по това време други индустриализирани нации създадоха системи за обществени здравни грижи) и структуриране на американската външна политика така, че други държави да бъдат привличани и задържани като приятели в голямото геополитически противостоене. Второ, „другият“ трябва да приема две форми: на „враг“ и на „по-нисш“. Разбира се, второто води до фанатизъм и преследване, но носи по-малък риск от международна война. На последно място, група от лидери трябва да конструират и поддържат наратив за това как предизвикателствата и възможностите пред САЩ са свързани с този „друг“.
Тези три характеристики обясняват защо след залеза на Съветския съюз, САЩ не можаха лесно да идентифицират някой нов „друг“. Американците гледат на Мексико като на по-нископоставени, но това не е достатъчно централно, за да дефинира американската идентичност (макар да съществува достатъчно негативно отношение). От 90-те години на миналия век насам има само два реални претендента. Първият е исляма, най-вече заради атаките на 11 септември, но американските лидери се отказаха от тази възможност, основателно притесняващи се, че е твърде широка и ще доведе до неморална дискриминация. 10 дни след атаките, Джордж Буш заяви, „Врагът на Америка не са нашите мюсюлмански приятели.“ Вторият кандидат е Китай. Но и тук американските лидери отново се отказаха да ги представят като „другия“. Обозначаването на Пекин като „враг“ щеше да попречи на бизнеса и търговията, а представянето на китайците като „по-нискостоящи“ просто не сработи на фона на тяхната икономическа динамика. При отсъствието на външен „друг“, двете партии се обърнаха навътре, за да търсят такъв. Републиканците все повече насочваха своето недоволство към образованите експерти, учени и елити. Демократите превърнаха политиката на идентичността в манихейска морална битка и я поставиха над всичко останало, обявявайки всеки на различно мнение за тесногръд фанатик.
Тръмп успешно използва тенденциите за „създаване на друг“ и на двете партии. Победата му често се обяснява като продукт на расизма и анти-имигрантския нативизъм, сякаш внезапно американския електорат е станал по-расистки отпреди. Нещо повече, всъщност като средна стойност американците са по-толерантни расово от когато и да било. Това, което се промени е, че Тръмп отиде малко по-далеч с отколешния републикански наратив за самодоволните елити. Вулгарната „политическа некоректност“ се превърна в знак на честта в протеста срещу вашингтонските елити, олицетворени от неговия конкурент, Хилари Клинтън. Дори много от гласувалите за Тръмп да не харесваха неговите расистки или сексистки мнения, те се влюбиха в неговото желание да скандализира възпитаното общество. „Създаването на друг“ бе част от това, което позволи на един милиардер да се представи като човек от народа.
В Европа политиката на „създаване на друг“ след падането на комунизма не е толкова изявена, частично благодарение на ЕС, който даде на управляващите партии идеологията на международната интеграция и частично защото анти-комунизма се оказа по-малко централен за политическия наратив на европейските лидери в сравнение с тези на САЩ. Отсъствието на външен „друг“ не трансформира крайно-десните партии, както това се случи с републиканската партия. Например, британската консервативна партия не даваше възможност за изява на своето нативистко крило, защото нейни основни поддръжници в лицето на големия бизнес и финансовите среди желаеха достъп до ЕС. Вместо това, нуждата от друг отваряше политическо пространство за нови партии в крайно-дясната част от спектъра като например британската партия на независимостта и Националния фронт на Марин льо Пен във Франция. Тези партии бяха напълно склонни да обхванат една част от електората със свръх представителство на бялата работническа класа, която желаеше спасяването на своята наранена национална идентичност чрез превръщането на „другия“ в заплаха, в конкретния случай имигрантите и брюкселските елити.
Канада, която е изключение от западната тенденция на нарастващ анти-либерализъм също може да бъде обяснена чрез „създаването на друг“. Тя чества мулти-културализма, отваря обятия за сирийските бежанци и има добре функционираща демократична система. Защо? Няма един единствен фактор, който да обясни това явление, но сред причините е това, че канадците имат постоянен „друг“ в лицето на САЩ. Те гледат на американците не като на враг, но като на по-нискостоящи. Популярните канадски списания не се свенят да заявяват, че „канадците са просто по-добри хора.“ Разбира се, те не са единствените, които гледан пренебрежително на американците, но за тях това е от основно значение. Нещо повече, канадците отличават себе си от южните си съседи по силата на различни просветени критерии: по-голяма расова толерантност, обществена здравна система за всички граждани, по-добро отношение към имиграцията. Това изглежда напълно достатъчно, за да култивира нужното национално единство без да разрушава отношенията с най-големия икономически партньор на страната.
Сингапур е също така пример, макар и на нелиберално общество, което успява да управлява етническото „създаване на друг“ по начин, който иначе би довел до напрежения и нефункционалност. Неговото население е 74% етнически китайци, 13 % са с малайзийски произход и 9% са с индийски произход. През ноември 2016 година, Сингапур реши да направи президентската, макар и по-скоро церемониална, институция ротационна между трите основни етнически групи. Премиерът Лий Хсиен Луунг заяви, че желае всеки гражданин „да знае, че някой от неговата общност може да стане президент и че всъщност от време на време това наистина ще се случва“. Това означава, че периодично режимът ще разрешава единствено членове на дадена етническа общност да се кандидатират за поста на президент на дадени избори. Системата е очевидно нелиберална и проблематична, но расовите отношения и гражданското общество в страната са впечатляващо добри и особено в сравнение със съседна Малайзия. Същественото е, че успешните режими също не подминават процеса на „създаване на друг“. Те просто го обуздават и канализират.
Но когато елитите не успяват да дадат смислени знаци кой е този „друг“, хората сами взимат това решение. Понякога те се обръщат срещу елитите, както подсказва възхода на движението на „Чаеното парти“. Понякога хората се обръщат към расизма и ксенофобията, както е видно от възхода на национализма на белите. Без значение, резултатите никога не са добри.
Може би най-важното твърдение на класическия либерализъм е, че абстрактните, космополитни принципи на толерантността и равенството изглежда не са достатъчна основа за една национална култура. За някои, особено интелектуалците, тези принципи са достатъчни, но не и за огромното мнозинство от хора. „Създаването на друг“ е твърде дълбоко вкоренено в нашата първична психика. Затова когато мислим за начините на превенция на анти-либерализма би следвало да поразсъждаваме сериозно върху отговорите на необходимостта от подобно „намиране на друг“, вместо да отричаме нейното съществуване.
Текстът е публикуван в списание ‘Foreign Affairs’, януари 2017 година
…………………….
Този текст е създаден по проект „Студентска политологична платформа. Формиране на журналистически умения в собствена медийна среда“, осъществен с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на студентски иновации на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София. Съдържанието на текста е отговорност единствено на авторите и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на Институт „Отворено общество“ – София и Фондация „Микрофонд“ – София.
