Диана Юсколова е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Веселина Седларска
Преди седмица бяхме осведомени от един образователен зам.-министър, че оценката за Тодор Живков – съответно и за онези 45 години, които някога стигаха – била нееднозначна. Реално погледнато, живеем в такива времена, че дори полът не може да се определи категорично, какво остава за политическите фигури. Ако беше възможно съществуването на абсолютна истина, животът щеше да е много по- лесен, а оценките за лидери като Хитлер и Сталин, Живков и Чаушеску щяха да са съвсем еднозначни – но не би. В същата седмица „научих“ още едно невероятно и нееднозначно нещо – че референдумът е рекет. Особено пък неговата местна разновидност.
Някои народи приемат референдума като достижение и се гордеят с него, а у нас – дали защото сме твърде южен народ, или от пропуски в образованието – мислим, че е вид изнудване. Така оценката му става не просто нееднозначна, ами направо многозначителна.
Оказва се, че инструментът за най-пряко упражняване на демокрацията най-много плаши работодателите. Работодателят, представете си, идва от някъде в далечното село Някое си и иска да построи нещо – находище на шистов газ ли ще е, АЕЦ ли ще е, заводче, сметище, лифт или хотел – все едно. С всичката си енергия, пари и идеи той иска да даде работа на народа и да остави нещо след себе си. Народът, обаче, се опъва – не, казва народът, защото хич не му харесва идеята да съществува в находище за шистов газ, нефтопровод или презастроен бетонен бункер. Народът никак не е с толкова бедно въображение, колкото е очаквал работодателят. Преди 97% от населението на община Генерал Тошево да гласуват против добива на шистов газ на територията на общината, някак са успели да научат, че в Австрия, на която толкова искаме да приличаме иначе, добивът на шистов газ е забранен. Във Франция и Германия, които иначе поддържаме и подкрепяме, също. Дори в Румъния, на която не искаме, но все пак приличаме понякога, добивът е забранен след масови протести. През 2015г. ентусиастът – работодател Шеврон напусна Европа, защото никой не се съгласи с предложението му да дава работа и шистов газ за сметка на природа и здраве. А днес, само две години по- късно, нашият си, български и роден работодател пита Кой (?) каза на хората в Добруджа тия факти? Ами, да приемем, че аз го направих, в лично качество, без никаква представителност и финансиране. И нищичко не искам в замяна. Това опровергава ли теорията за „рекет”?
В последните години местни референдуми се провеждат предимно по „зелени” теми – в Поморие за петролопровода „Бургас-Александруполис”; в Нови хан за затварянето на хранилището за радиоактивни отпадъци; в Горна Малина за откриването на кариери, мини и сметища за опасни отпадъци; в Радомир и Трън за златодобива. Сигурно това е ядосало същият български работодател да заподозре „нещо гнило” и да обвини гласа народен в изнудване. „Не може референдуми като този в Трън или в добруджанската община Генерал Тошево да „решават“ съдбата на икономиката на България“ – казва работодателят. Обаче не казва кой, ако не референдумът, следва да решава.
Въпросът с референдума е въпрос с въпроса, така да се каже. Смята се, че отговаряйки на поставеното питане с еднозначното „Да” или „Не” суверенът-народ дава своето съгласие или несъгласие по конкретна спорна тема. В зависимост дали на някого е изгодно или пък не да чуе отговора, референдумът се превръща или в нелегитимен, или пък бива обявен за „рекет”. В защита на референдумите мога само да кажа, че местните референдуми по закон решават „въпроси от местно значение”, а за да бъдат валидни решенията им в тях трябва да участват минимум 40% от имащите право на глас. Преодоляването на пречките пред осъществяването на едно такова допитване граничат с героизъм. Пречки има всякакви – от обикновения страх от черни джипове на местно ниво, та до всякакви врати и вратички в законите, които могат да се отварят, затварят и притварят според нуждите на правоимащия и париимащия. Някак обидно е да се мисли, че хората, макар и от малки общини и далеч от столицата, са чак пък толкова невежи, че да не се заинтересуват какво ще се прави и какво ще им коства това правене. Единствената неоспорима истина е, че за повечето концесии и намерения на работодатели или държава местните жители разбират случайно. Тогава се започва сложната част и насрочването на референдуми се обжалва, охулва и препятства всячески с една цел – да не вземе случайно суверенът да се досети, че е суверен. Т.е. народът да не вземе да си въобрази, че има власт – защото тогава…
Всъщност, работодателите са готови на всичко – дори да платят, за да построят каквото са решили, че е уместно „за благото на народа”. Да се плаща „разумна, справедлива концесионна такса” поиска председателят на Асоциацията на индустриалния капитал Васил Велев, само, че това изказване кой-знае защо ми замириса на опит за корумпиране на народа. Да, народът е беден, но не всичко е пари – и слава Богу! А въпросът, който мъчи работодателя не е: „Защо хората нямат доверие, че индустрията ще им помогне, ще ги защити от некоректни концесионери и ще им даде стабилна работа”. Въпросът е:”Кой (?) каза на тия хора, че златото се извлича с цианиди, че да се живее до кариера, мина или сметище не е полезно, а фракингът за шистов газ може непоправимо да отрови водата, почвата и хората?” Кой посмя да знае тия леснонамираеми факти?
Въпросът за „зеления рекет” беше поставен в декларация на четирите представителни на национално равнище организации на работодателите, а бившият служебен министър-председател Огнян Герджиков също спомена, че е чул нещо, но не бил много сигурен… В близкото минало наистина имаше некоректни екоорганизации, но те сами отпаднаха в процеса на естествен подбор. Мога да спомена няколко имена на екоорганизации, които заслужено не съществуват днес. Само че днес „зелено” е младото, грамотно общество, което видимо съществува, гласува, шества по улиците и дори организира референдуми. Но този факт явно е неприемлив и за работодатели, и за политици. По-лесно е да се търси враг, да се души финансирането и да се обвинява в рекет – иначе може да излезе, че действително притежаваме умен народ, който се замисля и за бъдещето си.
Цялата история ми напомня миграцията на пеперудите „Монарх“ – през февруари тези удивителни, прекрасни и крехки малки същества завършват полета си от Канада и САЩ до влажните гори на Централно Мексико. Колониите им се състоят от около 1500-2800 пеперуди, които прелитат разстоянието от 5 000 км. заедно, като по команда. Летят цели два месеца, докато достигнат целта – южните гори. В един ден, денят на тяхното завръщане, въздухът сякаш се насища с жълточерни крила и желание за полет. Разни хора – местни, учени и обикновени любопитни, ги посрещат с пищни тържества и фестивали, защото смятат явлението за доказателство за съществуването на бог – хората просто не могат или не искат да повярват, че толкова сложен и грандиозен замисъл може да е дело на пеперуда. Разбира се, пеперудите не знаят тоя факт и не се обиждат…
Та и нашите работодатели май са в състояние да повярват в няколко богове и да организират тържество с фойерверки само защото не могат – или не искат – да приемат, че народът би могъл да мисли, преценява и решава относно собственото си съществуване и благосъстояние.
