Предизборните кампании са много повече образи и усещания за света около нас, отколкото събирателно на идеите за политики. Стартиралото състезание между двете основни партии за титлата на най-голям „НЕнатовец“ ясно подсказва къде се озоваваме и доколко въобще има основание да се очакват смислени дебати и позиции по въпросите на сигурността. Сложният контекст на регионалната и глобална сигурност е превърнат в клише и плашило за нестабилност без някой да навлиза в детайли. Всички са обсебени от границата ни с Турция и струпват всякакви идеи върху нея, сякаш това е единствен фактор, от който зависи бъдещата сигурност на страната. Върви надпревара кой колко войници ще изпрати, колко нови коли и техника ще купи, как ще довърши стената. В българското политическо въображение цялата сложност на света около нас е редуцирана до граници, огради и отблъскване на имигранти и бежанци. Очертава се динковизация на задаващите се избори.
През последните седмици внезапно всички станаха и патриоти, в различни разновидности и с различна степен на осмисляне и убедителност. Усещането за вълна, което се появи с високите резултати на „обединените патриоти“ на президентските избори се оказа заразително за всички и това променя целия политически контекст. Дори партията на Касим Дал започна да говори за модерен граждански патриотизъм, независимо колко смислено и убедително ще звучи това на българската аудитория или на потенциалните им избиратели. Някакви странни политически субекти правят разходки от „Атака“ към ДПС и оправдават поведението си с патриотизъм. БСП толкова се вживя в упражнението, че зазвуча по-радикално и истерично от най-кресливите екземпляри. Партията дори се освободи от присъдружните ромски организации, за да намигне политически в правилната посока. Остатъците от „Реформаторския блок“ пък направиха леко комично връщане към реторика и идеи отпреди 15-ина години за обвързването на посещение на училище и социални помощи, очевидно за ромите.
Предполага се, че именно предизборните кампании са времето и мястото за по-задълбочени дебати и идеи за решения и политики. Вместо това обаче особено натрапчиви са зоните на мълчание по ключови въпроси на сигурността. Игнорирането на агресивното поведение на Русия по цялата източна и северо-източна периферия на НАТО и в Черноморския регион е впечатляващо на фона на ключовата му важност за Алианса и цялостното сдържане на Кремъл. Бойко Борисов го третира като туристически хинтерленд, докато Корнелия Нинова директно го отрича и гледа на сдържащото поведение на съюзниците като акт на агресия. Няма и помен от разговор за последствията от позицията на новия американски президент за съществено увеличение на разходите за сигурност и отбрана, които традиционно се опитваме да игнорираме. Държим се сякаш ситуацията с дейностите и инвестициите в рамките на Алианса не засягат България. Дори любимата на социалисти и „обединени патриоти“ Турция не е особено интересна в момента.
Плътна тишина царува и по отношение на множеството руски интервенции в България и останалата част на Европа. Британският военен министър изрично подчерта руската намеса в изборния процес у нас, но тук в София не последва абсолютно никаква политическа реакция. Има достатъчно доказателства за хакерски атаки. Отсъства политическо желание за дискусия и по цяла поредица от европейски инициативи в областта на сигурността. Например, идеята за задълбочаване на военната интеграция и създаването на „съюз на сигурността“ се оформят като дългосрочни проекти на ЕС, които не просто ще бъдат в центъра на политическото внимание, но ще изискват допълнителни усилия, средства и политики. През последните години нашите политици непрестанно обясняват опасността от Европа на различни скорости, но на практика няма разбиране и желание за необходимите реформи и мерки, които да гарантират спиране на пълзящото маргинализиране на страната ни.
Динковизацията на дебата за сигурността не позволява да излязат на преден план няколко очевидни мерки, които обаче изискват невиждана за политическата ни класа воля и решимост. По отношение на границите, това е дълбоката им декриминализация. Тази криминализация има десетилетна история, а комунистическата държава системно организираше и ползваше този процес за пълнене на хазната и джобовете на добре позиционираните. Трафикът на какво ли не през тези години е достатъчно добре документиран, а и достатъчно хора признаха за случвалото се. В годините на прехода повечето от тези канали бяха или приватизирани или просто дадени на концесия на удобни изпълнители. Неспирният трафик на хора, който директно застрашава националната сигурност продължава и може да нанесе големи поражения. Успоредно с подобна декриминализация трябва да се развият политики за цялостно развитие и подкрепа на пограничните райони, които продължават да се обезлюдяват. В много от тях затварянето на училища, лечебни заведения и ограничаване на икономическата дейност на практика води до неудържим разпад на социалната тъкан.
В рамките на ЕС много от настоящите ни проблеми също могат да намерят своите поне частични решения. Засилване на ролята на Европол и европейската прокуратура би помогнало много за ефективното разследване на транс-граничната престъпност и трафика. Пълната европеизация на политиките за връщане и бежанци също ще донесе ползи за България. Реформата на Дъблинския регламент за прием на бежанци в първата страна-членка е вече познат процес дори сред нашите политици, но той изисква по-цялостни решения, каквито и ние трябва да предлагаме, а не просто да изразяваме несъгласие. България трябва да е сред страните най-активно подкрепящи разрастването на съвместни инициативи между ЕС и НАТО. Списъкът може да бъде продължен, но големият проблем остава липсата на достатъчна експертиза и внимание от страна на партиите, които да позволят смислен дебат и подготовка за управленски политики при формирането на следващ кабинет.
Вместо всичко това, повечето ни политици се държат като динковци. Скачат срещу имигранти и бежанци, говорят единствено за бързи и силови решения, струпвания на войска по границата. Истерия, вместо разум. Ходене по страховете, вместо управление. Предозиране с омраза, вместо обръщане към системни решения. Увиване в знамената, вместо спокоен патриотизъм. Ръмжене към тъмното и непознатото. На това са заприличали българските политици. И колкото повече шумотевица, толкова повече тя звучи като приспивна песен. С която всичко остава, каквото е.
