Виждали ли сте нормални, здрави, възпитани и очевидно образовани мъже, които тикат количка с бебе или държат дете за ръка, да са готови да убиват? Аз видях. Чух как викат на бодигардовете на болницата да ги пуснат за малко в стаята, в която лежи с прострелян крак изнасилвачът и убиецът на седемгодишната Криси. Чували ли сте жени, които казват, че в такъв изрод могат стрелят без да се замислят, че могат да го разкъсат? Аз чух. И жените изобщо не се шегуваха, наистина част от тях искаше да отмъщава, да върне справедливостта, да възстанови равновесието на техния малък свят, разклатен от едно убийство.
Нищо ново всъщност – винаги и навсякъде е било така – отнет живот се заплаща с отнемане на живот. Векове наред е било така. Един е убит, заради него друг убива да отмъсти и също става убиец, после трети мъсти за втория и става убиец… Цивилизованият свят прекъсна тази верига. В цивилизования свят отмъщението, наказанието, възмездието е работа на институция, която трябва да съществува в условията на безспорен авторитет – съда. Съдът наказва, възмездява, създава чувство за справедливост от името на всички – от името на жертвата, близките й, общността. Съдът го прави вместо нас, за да ни спести тази верига от убийства, която може и да няма край. Съдът не отнема живот за отнет живот – защото никой няма правото да отнема живот, никой. Но има една присъда, която според повечето хора е по-тежка и от смърт – доживотен затвор без право на замяна. Тя има обаче един недостатък: много е лесно да я избегнеш. И всички знаят как, дори и най-неграмотните престъпници: правиш пълни самопризнания и искаш да бъдеш съден по съкратена процедура.
Цитатът е от статия за продължаващите умувания за и против съкратеното производство: „Много оспорвана и крайно неясна е разпоредбата за редукцията на наказанията доживотен затвор без замяна и доживотен затвор при условията на съкратено производство. Тя гласи, че “в случаите по чл. 57, ал. 1, когато съдът определи като най-подходящо по вид наказанието доживотен затвор без замяна, не го налага, а наказанието доживотен затвор заменя с лишаване от свобода от 20 до 30 години”. За този текст адвокат Доковска и някои депутати заявиха, че не го разбират, дори и след като зам.-главният прокурор Валери Първанов, член на работната група по НК, даде конкретен пример как според него ще се налагане на наказанието в конкретен случай на убийство.“
Ако адвокат Доковска (и някои адвокати, със сигурност юристи) не са в състояние да разберат зависимостта между съкратеното производство и наказанието доживотен затвор без замяна, то какво да кажем ние? За всеки възрастен човек от село Сотиря, например, където темата е болезнено актуална след изнасилването и убийството на седемгодишната Криси, темата изглежда ясна, проста и звучи горе-долу така: „Този изрод не заслужава да диша даже, ама нали няма смъртно наказание… Най-много могат да го осъдят доживот без замяна. Ама той направил пълни самопризнания и щели да го съдят по съкратена процедура. Демек по-бързо ще го вкарат в затвора и няма да разкарват близките на детето по съдилищата, услуга един вид им правят – нямало да преживяват наново трагедията, като я слушат в съда. Само че изродът ще получи трийсет години. И като поработи в затвора, като станат двайсет години, ще поиска помилване. Сега е на двайсет и една година, ще излезе от затвора на четирийсет – готов да изнасилва и убива наново. Ами че той вече един път е бил в затвора за блудство. И какво направи като излезе? Направи още по-страшно престъпление, най-страшното направи, изнасили и уби дете. Този човек ли ще се поправи от затвора и ще излезе на четирийсет оттам кротък и свестен? Никога не може да стане това, никога!“
Уверявам ви, че ако се направи референдум за най-тежкото наказание при този и подобни случаи, това би било най-често повтарящото се мнение – доживот без право на замяна за убийци и изнасилвачи, а когато става дума за дете – единствено и само тази присъда.
В момента в интернет върви подписка с искане за най-тежката възможна присъда за убиеца на Криси. За кой път страната настръхва от едно престъпление и остава с чувството, че на престъпника ще му се размине по-леко, отколкото заслужава? През 2011 година трагедията беше с пернишки адрес, жертвата се казваше Мирослава. За нейното убийство бе осъден единствено Марио Заека и то с редуцирана присъда, все заради това тъй удобно самопризнание и последвалото съкратено производство. Тогава си говорехме колко несправедливо е това и после го забравихме. Впрочем в затвора Заека станал набожен и почнал да рисува икони, направо готов за свещеник според затворнически разкази.
Ето още един цитат отпреди три години: „30 години затвор е максималната присъда, която Здравков можеше да получи, тъй като той се призна за виновен и делото мина по съкратената процедура.“ Става дума за рецидивиста със седем присъди Илиян Здравков, който уби с брадва красивата студентка Вероника в близост до гарата във Велико Търново. И тогава страната беше потресена. И тогава имаше гласове, че „този“ не бива да се отърве от най-тежката присъда. Е, отърва се, защото си призна и защото мина по съкратената процедура.
Не си ли говорехме същите неща и миналата година, когато Виктория Маринова от Русе беше намерена мъртва и изнасилена? Не предричахме ли, че и нейният убиец Северин ще се изплъзне от най-тежкото наказание „доживотен без право на замяна“? Изплъзна се – по съкратената процедура и след пълни признания. Вярно, на близките на Виктория не им се наложи да слушат непоносими за тях разкази как е извършено убийството, но дали са доволни от присъдата. Не, не са доволни. Тези дни съпругът на Виктория Маринова отново напомни, че би било справедливо съкратеното производство след признание да се прилага със съгласието на близките на жертвата. Защото сега знаете ли какво се оказва? Оказва се, че дали ще получи или няма да получи най-строгото допустимо наказание, не зависи от самото престъпление, не зависи от болката на близките, не зависи от ужаса, в който престъплението е хвърлило обществеността, а зависи от… престъпника. Точно така – ако престъпникът направи самопризнания по съкратената процедура той ще получи редуцирано наказание. Значи – от него зависи. А не това е работата и ролята на правосъдието – работата на съда е да върне доверието, да създаде чувството за справедливост, което споява хората в общност.
Колко още момичета ще трябва да бъдат изнасилени, измъчвани и убити от неграмотни рецидивисти, бивши затворници, хора с висящи дела, безделници и психопати, за да се трогнат хората, които трябва да направят промяна в наказателния кодекс?
