Българското председателство на Съвета на ЕС е почти преполовено. Най-общо казано, дотук представянето ни е прилично. Политиците се успокоиха през последните седмици и видяха, че председателството нито проваля, нито прави кариери. Особено пък спрямо местната аудитория, която и не очаква кой знае какво от случващото се. За нея е достатъчно да няма тежки гафове, големи издънки откъм логистика и сигурност и да кажат някоя добра дума за домакините. Това засега се случва и всички са видимо доволни и очакват в този коловоз да минат и оставащите седмици до края на юни. Критиките и шегите из социалните медии за НДК, рекламни материали, лого и българки ястия в ресторантите на брюкселските институции поотминаха и темата видимо вече не предизвиква особен интерес. Службите този път наистина прилично осигуряват спокойствието на гостите без от престараване да блокират столицата.
Търканията между отделните министерства и министри са в рамките на очакваното и засега не влияят особено на съдържателната работа по председателството. Искрите между Лиляна Павлова и Екатерина Захариева остават извън кадър, макар на моменти напрежението да е видимо. Както се и очакваше, администрациите са носещата конструкция и като цяло се справят с помощта на институциите в Брюксел, които са подготвени да оказват максимална подкрепа. В постоянното ни представителство в белгийската столица са събрани най-подготвените кадри по отделните сектори и основната тежест е струпана там, не просто като съдържателна работа, но и по компенсиране на разминаванията между институциите в София. Разбира се, очакванията към България не са особено завишени, което е нормално на фона на общото възприятие към страната. Има напредък по някои важни законодателни въпроси като изпращането на работници в други страни-членки и финансирането на европейските политически партии. Но вероятността от пробив през идните месеци по тежкия пакет за миграцията и бежанците остава малка.
Положително развитие е и постепенното свиване на доскоро експанзиращия списък от приоритети. В един момент всеки министър добавяше по нещо от своята област на дейност, а различните теми от развитието на съюза също често бяха представяни като приоритетни. Сега цялата дейност се структурира около темата за Западните Балкани и реториката е много по-фокусирана. България успява да я върне на дневен ред, да отвори политически прозорец за разговор по тази особено важна за нас тема и да развие поне няколко конкретни идеи, които да опредметят вниманието към нея. Почти сигурно администрацията ще успее да вкара някакъв окуражителен език в политическите документи на ЕС. Но дотук. За повече няма да има време, нямаме и достатъчно сили, идеи, ресурси и авторитет. Нещо повече, през последното десетилетие тази тема се превърна в поредно клише, което се търкаляше във външно-политическите позиции на страната без никакви сериозни инициативи и активност. От тази гледна точка, и малкото закъсняла свършена работа ще е полезна.
Най-слабото място във веригата на председателството е самия премиер. Външнополитическата му мисъл е в свободен полет и европейските политици са постоянно принудени да слушат често несвързаните му апокалиптични разсъждения. Адвокатстването на Ердоган преминава всякакви граници, а планираната среща във Варна с ръководителите на ЕС няма да има никакви съществени последствия, независимо от очакванията, създавани от самия Борисов. Просто напрежението между Турция и съюза в момента е прекалено голямо. Очевидно институционалното внимание към премиера е прекалено изкушаващо и той едва удържа адреналина от временната функция, която изпълнява. Най-вероятно тази цялостна картина ще се запази до края на самото председателство. Ако това стане, България ще е успяла да се справи прилично, без фойерверки, но и без тежки гафове. На фона на състоянието на политическата ни система и изпълнителите в нея, това би бил доста добър завършек.
