Изглежда че се оправяме, ако че не изглежда така. Влачени от буйния поток на събитията ние не забелязваме прогреса, не осъзнаваме, че вървим напред и нагоре. Надделяват сякаш кресльовците, които се опитват да ни убедят, че вървим назад и настрани. А реалността показва друго. Нарасналият международен престиж на страната ни и нейните… пардон, нейния ръководител, го доказва.
Например приключилата визита на Борисов в САЩ и знаменателната му среща с президента Тръмп. “Не сме много българите, които сме посрещани с 21 топовни салюта във Вашингтон.“ (Така е! Повечето ги посрещат с два-три, най-много четири…) „Да си на камината в Белия дом при американския президент – а това ми е пореден път на мен в Белия дом – и то в компанията на неговия първи зам.-президент Пенс, също и на министрите и държавния секретар, това е една много добра оценка. Гледайте по другите посещения колко често се събират тримата заедно, когато посрещат някого.“
Един познат от “Да, България” вика, че Тръмп извикал Пенс и другите да видят Борисов, щото такъм екземпляр рядко се среща. Откакто изпаднаха от вагона с оркестъра, хората на Христо Иванов единствено злословят. Друг познат, от ГЕРБ, вика, че Христо се надявал него да направят главен прокурор, даже бил пращал SMS-и на Борисов в този смисъл, затова сега бил много разочарован. Кое лъжа, кое истина…
Понеже Борисов каза, че това му бил поредният път край камината, да уточним, че му е вторият** път. Строго погледнато, вторият път също може да се нарече пореден. По-важното е, че самият Борисов се чувства във Вашингтон като в Нашингтон. С основание тази среща може да се определи като „стратегическа“, „ключова за мандата“, както каза самият Борисов.
Изразът „самият еди кой си…“ е паразитен и трябва да се избягва. Но, който е слушал изявлението на Борисов по телевизора, не би могъл да отрече, че на моменти той създаваше у зрителя усещане, че не е сам. „Демократите и републиканците сте ни еднакво близки… Вие тука си се карайте, ха-ха!” Затова според мен е уместно използването на израза „самият Борисов“, за да се отделят случаите, когато е сам и когато не е сам. Обърнахте ли внимание например на онзи момент, в който обяснява колко приятно изненадан останал от Тръмп, какъв симпатяга бил, със здрав и гъвкав ум. „Не можах да повярвам, че това е човекът, който толкова пъти съм гледал и съм се чудил как би могъл дори да е на този пост…“
Направо ме хвърли в джаза! Ето точно тук не бих използвал израза „самият Борисов“. Директно признава, че като е гледал Тръмп по телевизора си мислел как може такъв идиот да е президент на САЩ! Така непосредствено го казва, че човек се чуди дали изобщо осъзнава какво казва. Такава непосредственост се среща само при пълна посредственост. Може ли сам човек да направи такова изказване? Не, разбира се!
Не-самия Борисов
Този начин на изказ е патент на Борисов. Подобно на кривогледия, който гледа на една страна, а върви на другата, Борисов е кривослов – едно иска да каже, друго излиза. Вчера сравняваше Цацаров и Гешев: “Цацаров е много начетен човек. В диспут с всеки един от своите опоненти той ще го победи. Гешев е много по-добър в оперативната дейност. Аз съм убеден, че той ще има много повече успехи с МВР и ДАНС.“ С малко напъване се досещаме какво е искал да каже. Обаче е излязло друго: Цацаров е начетен, бива го само да приказва, а Гешев е милиционер, прост като галош, но ще свърши работа…
Та и с Тръмп така. Искал е да каже, че медиите в САЩ са създали изключително неверен образ на президента Тръмп, показвайки го „с изкривени физиономии, с дупки по бузите“. А той бил такъв симпатяга…
Симпатяга, симпатяга, обаче не му позволи да го прегърне, за целуване и дума да не става. Та се наложи Бойко изотзад да го побара. Изобщо нямаше познатата интимност на Меркел и Ишиаса… Тръмп, явно предупреден, че нашия има манталитета на „трамваен допирач“, много внимаваше и скова помислите му за физическа близост още в зародиш. И не се стигна до грозни гледки, подобно на онази с директорката на училище, която Борисов прегърна, пък тя рязко и невъзпитано му махна ръката…
Като го питат журналистите защо се налага САЩ да изпратят специален човек в посолството си у нас, който да отговаря за свободата на словото и върховенството на закона, Борисов рече, че това било по негово настояване. “Гледах с истинско съжаление президента Тръмп как неговите медии се бутаха и биха. Аз не искам да виждам това в България. Свободата на медиите у нас е толкова голяма, че ако вие ми кажете една тема, която да не е отразена в българските медии или не е стигнала до бял свят….” (Недовършените изречения са друг ораторски похват на премиера.)
И както казва самият Борисов, сравнявайки медийния образ на Тръмп с истинския Тръмп, там и тогава осъзнал ролята на медиите в представянето на личностите и събитията. Защо едва в САЩ ли? Защото българските медии и българските журналисти не са такива уроди като американските, дето изкарват Тръмп дявол. Е, и тук си имаме мърша. Вижте например как невъзпитаните карикатуристи рисуват г-н Борисов – дебел, с огромно шкембе, с цици на осмокласничка, с нос като човката на граблива птица, с малки свински очета, които наподобяват „стафидки, боднати в бухнало тесто”. Понякога му слагат и обички, като намек за… Сещате се. Направо отврат. И пред тази гротеска, естествено, някои от нас се чудят как може точно този да е премиер. Представете си ако всичките медии бяха като Прас-Прес! Тогава всички българи, щяха да се чудят. Но така е при демокрацията. Който иска да е свободен, той е свободен. Който не иска…
Ако трябва да сме честни, защото не винаги трябва, симпатията между Борисов и Тръмп беше взаимна. Защото, както каза бившият американски посланик у нас Джеймс Пардю, те си приличат: “ Много добре познавам премиера Борисов и мога да ви кажа, че те двамата с Тръмп много си приличат. И сигурно отлично ще се разберат. И двамата залагат на национализма и на един определен, груб популизъм. И двамата не обичат свободните, независими и настъпателни медии. Според мен Борисов е по-хитър и много по-успешен в своята инстинктивна политика у дома, отколкото Тръмп. Само дето ръководи по-малка държава.“
Според Пардю единственият резултат от срещата бил, че двамата взаимно си лъскали таковата… рейтинга, нищо повече. Борисов поиска каквото му бяха казали да поиска – „не флотилия, а координационен център“ – Тръмп му обеща. След срещата Борисов разправяше, че Тръмп дал много висока оценка на борбата му с корупцията, и за АЕЦ Белене напълно му влязъл в положението и т.н. Но повечето похвали били изречени на четири очи. И до нас стигнаха единствено от устата на Борисов, поради което звучат малко като самохвалство.
Според някои наблюдатели (Даниел Смилов) визитата „с право се определя като успешна, защото препотвърди ангажиментите на най-могъщата държава в света към България като стратегически партньор в НАТО. И понеже президентът Доналд Тръмп често е изпращал амбивалентни сигнали към европейските си колеги, беше изключително важно, че по време на срещата с Борисов в посланията му нямаше никакви колебания: Америка има траен стратегически интерес към Европа и България, а в бъдеще отношенията само ще се задълбочават.“
Е, то и сигналите на Борисов са не по-малко амбивалентни. Неговите мнения и позиции важат само за днес и то до обяд, после се сменят. Както обича да казва д-р Филипов, толкова бързо се върти, че може да си целуне задника.
Та при тези характерологични особености и на Тръмп, и на Борисов, не бих залагал на трайността на някакво споразумение между тях. Вижте какво стана със субсидиите. През 2016 г. Борсов каза: “От днес нататък ще работим субсидията да е 1 лев. ГЕРБ може и без пари.“ Това беше след референдума на Слави и Борисов представи нещата така, че всъщност, ГЕРБ зачел волята на онези милиони избиратели, които не знаеха какво точно искат, но пък го искаха много.
А вчера, на извънредното заседание на МС, обърнал шумката: “Оставете партиите без финансиране, и това ще доведе до диктатура – див популизъм.”
Де, гиди, луд пумпал!
Преди време написахме, че Борисов прави само две грешки: във вътрешната политика и във външната политика. Първата грешка е най-опасна. Но втората е още по-опасна. Във времето преди ерата на Борисов многократно сме имал повод да констатираме, че американците гледат на нашата външна политика като на своя вътрешна. Но при Борисов нещата се промениха. Той се прави на Стамболов, опитва се да балансира между двете велики сили. Но за разлика от Стамболов, който се стреми да държи Великите сили еднакво далеч, Борисов се опитва да ги държи еднакво близко, правейки им щедри подаръци – на тоя милиард за тръби, на другия два милиарда за самолети… Какво ще излезе от тази работа, предстои да видим. Що е време, все е пред нас. Подобни тарикатлъци обикновено излизат през носа.
…………….
*Нашингтон – заглавие на роман на Мишо Вешим.
** Борисов е бил на две официални посещения във Вашингтон и на две сесии на Общото събрание на ООН, за които не ми се иска да си спомням, особено за втората, през 2018 г. Още се изчервявам, като се сетя. Да ви припомня съвсем накратко, та и вие да се изчервите:
„След края на заседанието, посветено на американската инициатива за борба с дрогата, Борисов щурмува председателската маса и се ръкува енергично с Тръмп… Малко конфузно беше, че до Тръмп седеше шефът на ООН Гутериш и Борисов не го избръсна да се ръкува с него… След това, като истинска кифла, изприпка при сътрудничката си, която снимаше, за да види как е излязъл. И естествено, беше излязъл като задник. Защото е сниман в гръб и както се е привел към Тръмп, само задник се вижда. Познава се, че е той само по костюма, който му седи като поръчан по интернет.
След като видял, че на снимката е излязъл като задник, премиерът се опитал да се прикелимиса към екипа на Тръмп и да търси нова възможност. Обаче гавазите на президента го пресрещнали: „Ти къде, бе?!“ И Борисов се върнал леко смутен. Той силно не може да се смути. Имал дупнишки имунитет, разправят… Тъжна работа, от където и да я погледнеш, шамар за националното достойнство.“
