Седи един българин на пейка пред къщата си, люпи семки и мечтае. Мечтае да емигрира, да си намери работа, да позабогатее, да спести някой лев, да си купи кола, да се прибере тук, да седне на пейка пред къщата си, да люпи семки и да мечтае…
Ей така си прекарва времето К., син на мои познати. Той е сред 250-те хиляди български младежи на възраст между 20 и 34 години (?), които нито учат, нито работят. Единственото му постижение е, че когато Евростат е правила изследването си за трудовата активност на тази възрастова група, е отчела и К. На 29 е, никога не се е интересувал от нищо, обаче разправя, че като отиде „на Запад“, няма начин да се провали. Берач на боровинки в Швеция? Или на на ягоди в Англия? Глупости, моля ви се! К. не просто е убеден, че някак ще успее, ами че може. Направо ще избие рибата, понеже е хитър и талантлив – в този ред. Не е ясно на какво отгоре го твърди, но пък родителите му се съгласяват, че в него има нещо специално. И двамата му осигуряват що-годе приличен стандарт, засега. Собствените му занимания се изчерпват с фитнес, Инстаграм, компютърни игри, татуировки, фитнес. А, фитнеса го споменах два пъти, но това е, понеже К. „дига“ и прави кардио сутрин и вечер. Нищо друго не го интересува, не се и замисля какво ще прави на 30, на 35 и т.н. години. Пък аз знам – ще има поне още десет татуировки и последния модел айфон.
Ето я и В., на 25, дъщеря на мои съседи. Тя има висше образование, но никога не е работила по специалността си. Всъщност никога не е работила и дори се е отказала да си търси работа. За сметка на това В. гледа телевизия. Нащрек е за всяка игра на късмета и за всяко риалити, което издирва певци, танцьори, акробати, артисти, буфосинхронисти. Досега не е пропускала възможност да се запише за кастинг, научила се е криво-ляво да танцува и да пее. Дори да лепи метални предмети по дланите си и съвършено да имитира звуците, които издават 25 животни и птици. В. е квалифицирана, или поне се има за такава, но е завършила нещо, което предполага търсене и предлагане на работа в съотношение 1000 към нула. Самата тя нарича специалността си „ала-бала“. Сега е млада, но не след дълго здраво ще я шамароса мисълта, че е профукала времето си, вместо да се развива. Тогава обаче телевизорът ще я изхвърли със същата лекота, с която е напъхал в главата й зловредното убеждение, че може да успее с имитирането на квичене и мучене.
Тук идва ред и на Я., следвал малко история, малко философия, въобще клъвнал оттук-оттам и учил-недоучил. „Младеж“ на 32 години, но с мнение по всички въпроси. Цитира Платон, който смятал, че идеалното общество е външно отражение на хармонично завършената душа, където апетитът и желанието са под контрола на разума. „Само философът, прекрачил границите на същинското знание, има правото да управлява“, написал в последния си статут във Фейсбук. Чете много, включително на английски, който владее чудесно. Ами защо не си намери работа в някой кол център? Не става, презира седенето на бюро, не вижда смисъл да работиш и да плащаш данъци за тая държава. Ненавижда до дъното на душата си просташката власт, която обикаля с джипка страната и сравнява Гоце с Че Гевара. На 2 юни, в Деня на падналите за свободата на България, е постнал с гневен емотикон статия на Христо Ботев от 5 януари 1875 г., която завършва с думите: „Какво искате от подобен народ? Той е роб, и роб безусловен, и аз имам пълно человеческо право да го прокълна от сичкото си сърце и душа, ако той и занапред остане така равнодушен към своята горчива съдба. Проклет да е, ако той не въстане против своите кръвопийци!“.
Иронията е забележителна, а покрай Я., който е особено активен и в дискусията как да бъде представен комунизмът в учебниците по история, се сещам за едно есе на Георги Марков. То е излъчено на 26 януари 1972 г. по радио „Дойче веле“, озаглавено е „Ще изчезне ли българският народ?“ и е като писано миналия вторник. Даже си мислех да започна с откъс от него, без да слагам кавичките, защото…
Днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден.
Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип – това е принципът на безпринципността…
Подобна мистификация обаче би внушила, че за 47 години не се е променило нищо. Което не е вярно. Все пак през по-голямата част от това време в България се извършваше преход, отдавна сме член и на НАТО, и на Европейския съюз. Днес 20- и 30-годишните нямат базата да сравняват „преди” и „сега”. Те са девствени откъм реалния спомен за реалния социализъм. Не знаят какво е да си лишен от възможности да пътуваш, да избираш, да изказваш мнение, да се противопоставяш. Техните бащи и майки, баби и дядовци може би са им разказвали колко зле (или добре) се е живяло през социализма, но те са различни от нас – родените преди 70, 60, 50, че и 40 + години. Откъде тогава, по дяволите, това чувство за безсмислица, как така четвърт милион млади хора не учат, не работят, „не се стремят към нещо значително“, камо ли „възвишено“?
В., онази с кастингите, твърди, че телевизията е единствената просперираща индустрия в България. „Само тя измисля нови формати, в които всеки може да се напъха. Като формичките за лед е – днес си кубче, утре си сърце, вдругиден – звездичка. И не се иска кой знае какво усилие!”. Пак добре, че е завършила нещо, но и нейната специалност е като кубчето лед. То е ясно, че университетите се борят за по-голяма бройка заради финансирането и по тази причина системата бълва потенциално безработни „специалисти“, само че също толкова вярно е и това, че мнозинството кандидат-студенти захранва порочния кръг. Отнасяйки се към следването си като към нещо, което не изисква големи усилия и ще завърши с гарантираното вземане на диплома след няколко години „ала-бала“, В. не е била в състояние да планира собствения си професионален и житейски път.
Онзи с фитнеса, 29-годишният К., пък направо си казва, че няма смисъл да се напъва и за „ала-бала“. Очаквам с нарастващ интерес момента, когато ще спре да люпи семки и най-сетне ще замине „на Запад“, но там най-много да увеличим криминогенните фактори с още един. Нищо не може, нищо не знае, бицепсите лека-полека ще се спихнат, а родителите му, да са живи и здрави, няма да векуват. Бащата, иначе интелигентен човек, ми разправя, че навремето и заселниците в Америка били направили осъзнат избор между глада и комарите по река Хъдзън и оставането в пределите на потискащото свободната инициатива английско кралство. „Затова Америка заслужила прозвището Нов свят – не заради откриването й от Колумб, а защото заселниците открили в нея територия за изява“, обяснява сериозно, а слушателите като мен се оглеждаме за санитарите…
Нее, вярно ли го мисли?! Емигриралият във Фейсбук Я., с цитатите от Платон до Ботев, има отговор и на този въпрос. Дава го под формата на саркастична усмивка, защото въобще е над тези неща. Няма да кибичи часове наред дори в чистичък кол център, но за сметка на това седи денонощно на масата в кухнята и дава акъли в социалните мрежи. Майка му е домашна прислужница в имението на някакъв бизнесмен, чието име даже не сме чували; казала му, че сметката за тока на бизнесмена за миналия месец била 4 000 лв. „Сигурно заради външния басейн.“ Самият бизнесмен изглеждал като шефа на „Еврохолд“, дето ще чупува ЧЕЗ – мъничък, дребничък, незабележим, „липсва му само коледното костюмче с елхички и еленчета, за да се снима с Цвета Караянчева“. И Я. е силно погнусен, омерзен и отвратен, затова не ще и той да слугува. Тази дума използва, не глагола „да работя“.
Цитат от миналата година по същото време: „Имаме едно изгубено поколение в резултат на недобре скроена социална политика“. Твърди го вицепремиерът Томислав Дончев по време на конференция „Образование и труд“, след като Евростат е изнесла същите данни за дела на неработещите и необразоващи се младежи. Това, разбира се, не е довело до нищо отвъд констатацията, която всъщност е диагноза, а и говорещият е част от проблема. Демотивацията за развитие и труд не е свързана само с училището, с родителската среда, с мързел и нежелание да поемеш отговорност, а с цялостния пейзаж, в който действа със страшна сила принципът на безпринципността. У мнозина със сигурност липсва амбиция, но липсата на елементарна справедливост, за която пише и Марков преди почти половин век, „липсата на съд, на критерии за каквото и да било“, е в основата на отдръпването. Невежите и некомпетентните владеят положението, значи и аз ще успея все някак. Джипката гази наред, значи всичко може. Щом всяка институция е заета не с въздаването на справедливост, а с оневиняването на високопоставените уличени, защо аз да им слугувам и да плащам данъци, та да ме крадат Цецо и Цецка? Десет години тая държава я управлява „изключително прост кретен, напълно зависим от обръчите и законната корупция“ (по Велислав Минеков), че на мене кво ми е? Нямам стимули да бъда различен, нито причина да следвам някакви норми сред отломките на критериите за добро и зло, за красиво и грозно в тази абсолютно деморализирана, разкапана среда. Илитерати без една книга по лавиците на кабинетите си вземат решения за моя живот, следователно бъдещето ми е обречено, нищо повече не очаквам от него. Или ще избягам с татуировките си другаде, или ще се скрия в телевизора да муча, или ще ставам все по-зъл в статусите си, без да помръдвам от стола. То се е видяло: ще живея от ден за ден, аз съм роб, и то роб безусловен, на тоталната апатия.
Я. поне забелязва този наистина чудовищен знак, а е само на 32. Или по-точно обратното – вече е на 32. От тях едва две е прекарал при социализма, който не личи да си е тръгвал някога, особено през последните десет години. Ние обаче се занимаваме с предишния Първи, вместо с продължителя на неговото дело; вторачени сме в миналото, наместо в собственото си безотрадно и безпътно настояще. Едната безсмислица просто е преляла в следващата, дори още по-лепкава и гадна, но не, ние спорим какво е било, а не какво ще бъде. Какво ще стане с тези млади хора, когато днес стане вчера, а вдругиден – утре? Накъде отиваме и ще знае ли след месец-два някой как се гаси лампа?
Моят отговор ще е честен: не знам. Не знам дали постепенно и българският народ ще изчезне, както са изчезнали хитите, филистимците, троянците и минойците, а после маите, ацтеките и инките. Не знам и дали в това ще има кой знае колко голяма драма на фона на липсата на воля за живот и даже минимално самоуважение. Знам обаче, че това е същностният ни проблем, щом в статията на Ботев пише черно на бяло: „Тук се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човешко съществуване, а ти мълчиш като риба, търпиш като вол, молиш се богу като най-последният грешник и чакаш второто дохождане на Месия, за да добиеш награда за своите пети-вековни страдания.“
Ех, пети-вековни да бяха – с мед да ги намажеш! А то краят на безсмислицата не се вижда, та да въздъхнем с облекчение, че поне децата няма да се мъчат.
