Избирането на нова европейска комисия е винаги съпроводено с известен политически ентусиазъм и очакване. Част от това се дължи на инерцията на институционалната рутина. Износването на политици и ръководители през последните десетилетия се случва с особено голяма скорост и смяната на един екип с друг неизбежно носи освежаване и положителни емоции. Оттеглянето на Жан-Клод Юнкер носи допълнителни очаквания след като неговите последни години начело на организацията се превърнаха в истинско политическо мъчение. Цялата 2019-та бе изпълнена с преходност след като евро институциите влязоха в предизборен режим още през първите месеци, а есента ще премине във формални процедури, до голяма степен лишени от сериозни дискусии и решения. Новата комисия с ръководител, г-жа Урсула фон дер Лайен, събира в себе си управленските заявки на цялата сложна комбинация на фрагментираната политическа система на „стария континент“. Очаквано, всяка една от партийните фамилии през идните месеци ще съхранява надежди, че ще успее да наложи поне някои от основните си идеи.
В палитрата от политически намерения за идните пет години ясно прозира водещата идея за Европа като самостоятелен субект в новия полицентричен глобален свят. Измеренията на тази амбиция са видими в различни предложения, за които в момента се търси консенсус. Например, оформянето на самостоятелна европейска външна политика с достатъчни ресурси, амбиция и единство е в центъра на намеренията на бъдещата комисия. Това не е новост, но е осезаемо чувството за спешност, с което се дискутира темата. Още по-впечатляващо е това намерение за самостоятелност в областта на икономиката. Идеята за „европейски икономически шампиони“ е вече приета в най-различни среди и мнозина считат, че подобно развитие е напълно логично на фона на окрупняването в САЩ и Китай през последните десетилетия. Обсъжда се дори идея за създаване на специален фонд от поне 100 милиарда евро за подкрепа на подобни шампиони, най-вече в областта на технологиите. Новата ЕК направи и ясна заявка за продължаване на битката с американските техно гиганти по няколко линии – данъчна политика, конкурентоспособност, защита на личните данни и други. В областта на сигурността и отбраната също все повече сме свидетели на целенасочени опити за оформяне на Европа като напълно самостоятелен субект. Все по-голяма част от тях дублират функции и инициативи на НАТО и тази тенденция ще продължи. Ускоряват се и намеренията за производство на повече собствени военни елементи, например изтребители и военни съдове. През идните пет години и в това отношение постепенното отдалечаване от САЩ ще стане факт.
Поне две тенденции ускоряват движението на Европа в подобна посока. Първата е превръщането на анти-тръмпизма в анти-американизъм. Сам по себе си последният не е никаква идейна и политическа новост. През последните десетилетия той има своите привърженици в крайната левица, най-различни университетски и изследователски среди, във Франция и дружи южно-европейски държави. Части от традиционната социалдемокрация също винаги са били подозрителни и недобронамерени спрямо американската външна политика и европейската обвързаност със страната. Разположението на военни сили и ракети на „стария континент“ е отколешна отправна точка на недоволство и дори хора като сегашния лидер на лейбъристите, Джеръми Корбин, се гордеят със своите опити за тяхното прекратяване. Агресивната реторика на Доналд Тръмп срещу ЕС и НАТО, както и икономическия му протекционизъм веднага фокусираха и усилиха подозренията срещу американската страна. Неговият личностен профил и излъчване пък моментално бяха използвани от тези, които винаги са настоявали на културното превъзходство на „стария свят“. Именно в този контекст, сега анти-американизма натрупва инерция и започва да се разпространява на доста неочаквани места. Например, дори германският канцлер вече едва сдържа своята неприязън и неколкократно заяви, че Европа не може да разчита на Америка по отношение на своята сигурност и икономическо бъдеще. Дори доскорошните силно про-американски централно-европейски държави са все по-сдържани и непрестанно балансират отношенията си в източна посока. С изключение на Португалия, неприязънта към САЩ се засилва и в южна Европа. За все повече хора, Тръмп е удобното основание за анти-американизъм.
Друга съществена тенденция, която определя нарастващото желание на Европа да е изцяло самостоятелен външнополитически играч е новата реалност на конкурентна глобализация. В основата тук е възприятието, че новото нормално е множащата се полицентричност на света, в която Европа е отделена от САЩ и Западът престава да бъде основен и организиращ субект на международните отношения. Това обаче не е просто функция на появата на Тръмп. Тук са струпани и други европейски мисли за сегашния свят и неговата динамика. Например, тук е оценката за необратимо изместване на изток, което предполага силни източни политики, които да не се съобразяват със САЩ. Тук има силно икономическа логика, която се фокусира върху бъдещето на глобалния растеж и потребление. Тук е и идеята за окончателно завършване на интеграционния процес, но мислен като контрапункт на останалите глобални играчи. Така или иначе, в това разбиране за бъдещия свят, Европа е междинно поле на битката между Китай и САЩ и това изисква повече и по-добре оформени и финансирани собствени способности. Западът остава, в най-добрия случай, културно понятие, цивилизационна рамка, но не и политическа система за съвместяване, координиране и интегриране. Ако виждате бъдещето единствено по този начин, трудно можете да избягате от сега оформящата се рамка на мислене и действие. Тя обаче далеч не е обект на пълно съгласие и има да извърви дълъг път преди да се наложи политически в цяла Европа.
Съществуват немалко причини опитите за европейска самодостатъчност да се окажат неуспешни. Най-очевидните са, че просто мнозина не споделят и не приемат идеята за залеза на Запада и разпадането на евро-атлантическото пространство. Нещо повече, за много хора бъдещето на Европа е на страната на САЩ, а не като междинен, неутрален и равностоящ елемент в новия глобален ред. По тази логика, „старият континент“ е единно културно, икономическо и политически пространство със северна Америка и битието извън него носи рискове и съмнителни ползи. Погледнато реалистично, Европа просто няма мащаба, ресурсите и организацията, за да участва равностойно в очертаващия се дуел. Например, трудно е да се открият технологичните еквиваленти на „Гугъл“, „Алибаба“, „Майкрософт“, „Тенсент“, „Апъл“, „Хуауей“ и други. Има и структурен проблем, който често се игнорира. Когато се конкурират национални държави с прилежащи зони на влияние, между тях много трудно може да застане международен субект с квазидържавна, но де факто транснационална политическа архитектура. Тя просто няма как да генерира фокуса, волята и ресурсите за подобно дългосрочно усилие. Нещо повече, Тръмп не е Америка и това е лесно за констатиране. Нито в Конгреса, нито в политическите партии, нито сред бизнеса има еднозначна подкрепа за външно-политическа само-изолация и икономически протекционизъм. Същото важи и за общественото мнение, наскорошно изследване дори показа мнозинство и нарастваща подкрепа за свободната търговия сред самите американци. Но може би най-големият проблем за поддръжниците на европейската самодостатъчност е в тяхната готовност и воля наистина да изпълнят обещанията си. Няма и намек за реално осъществяване на заявените амбиции. Може би най-показателно за драматичното разминаване между думи и дела дойде именно през това лято на интензивна реторика. Малко след като Меркел повтори, че Европа вече не може да разчита на САЩ за своята сигурност, тя отказа за пореден път немско участие в международна мисия. Причината – вероятността от реални бойни действия.
