Около разбраната-недоразбрана-и-неразбрана фраза за Европа на две или на няколко скорости се постави въпроса дали Европа е една или са няколко Европи. Въпросът е колкото куриозен и дори комичен, толкова и сериозен.
Европа е възникнала исторически сравнително по-късно от други цивилизационни формирования. Името идва от гръцката митология. Миналото на Европа се губи в легендарното минало, но бъдещето, не само нейното, става сякаш все по-непрозрачно. Настоящето се отличава с нарастваща несигурност. Нашият свят все повече наситен с информация и все по-трудно разбираем и обясним с подръчните ни знания. В историческото начало на модерна Европа е Просвещението, но изглежда е назряла необходимостта от ново просвещение. На пръв поглед отвлечени въпроси се оказват много съществени за всеки член на демократичното общество.
Открай време и до ден-днешен на основата на различни признаци, най-вече интегрални, Европа се дели на Западна, Централна и Източна, на Северна и Южна, на средновековна и модерна, на католическа, православна, протестантска и пр. Делението на толкова комплексно образувание като Европа е необходимо от различни гледни точки и почива на разнообразни основания. Да се говори обаче за Европа в множествено число е провокация, защото внася разкол с далече отиващи последици. Ако сами правим своята история е от първостепенна важност да си поставяме действителни проблеми, защото всеки, който пилее ограничените си сили и възможности с мними и погрешно поставени проблеми е загубен.
Кардиналният въпрос: „Що е Европа?“ няма кратък и лесен отговор. Няма един отговор. Има различни представи за Европа. При големите и радикални разлики представите (образите) са фактически несъизмерими. Тогава се смята, че Европа не е една. Здравият смисъл прави разграничение между представа и действителност. Но не винаги в живота здравия смисъл е господар на положението. Тези, които споделят дадена представа за живота смятат по правило, че тъкмо тяхната представа е обективната истина и действителното, а всичко друго са илюзии. Ако представите за Европа са коренно различни, тогава имаме Европа в множествено число. В теорията аргументите решават нещата, по правило, в социалната практика имат дума силата и волята за власт. Ясно е какво се получава, ако една Европа е силна, а друга е слаба. Има хитроумна максима: Като си слаб и беден, работи и стани силен и богат. Така е, но не съвсем.
„Що е Европа?“ е въпрос за границите на Европа. Но понятието граници е в случая многозначно. За граници в какъв смисъл става дума: географски, исторически, културни, цивилизационни? Ненадеждно е да се тръгне от разискване за географските граници, защото те имат значение, което надхвърля чисто физически, природен смисъл. Територията е на общност. В случая ни интересува територията на Европа.
Модерна, съвременна Европа включва национални общества, респективно национални и многонационални държави. Всяко от тези общества и държави се разполагат на определена територия. Какво е това, което свързва отделните общества и държави и дава основание да се определят като европейски и да съставят Европа. Границите на Европа като континент не са границите на европейското. Съществува по-широка по обхват общност и нейното подходящо наименование е европейско човечество.
Едмунд Хусерл употребява названието европейско човечество в доклада си „Философията в кризата на европейското човечество“ пред Виенския културен съюз през май 1935 г. Заглавието на доклада е многозначително: философията е център на темата. Терминът европейско човечество има централно място и в посмъртно публикуваното (през 1954 г.) знаменито съчинение на Хусерл „Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология“. Изразът европейско човечество обаче не е придобил гражданственост, каквато имат отдавна и по безвъпросен начин европейска цивилизация, европейска култура, европейска литература и пр. Изглежда че названието е неудобно. Човечество е едно. То включва китайска, древногръцка, на маите, европейска и т.н. цивилизации, отделни национални култури и т.н. Какво е имал предвид философът като си служи не само с названието Европа, а и с европейско човечество? Той не дава достатъчно отчетлив отговор.
Подразбира се как гледат португалците на бразилците и обратно, как гледат аржентинци, боливийци, чилийци, мексиканци, панамци, парагвайци, уругвайци и т.н. на испанците и обратно, как гледат канадците на англичаните и французите и обратно, как гледат американците на европейците и обратно. Тези въпроси могат да се допълват. На въпроса как гледат едни на други има бърз отговор: ближните са от едно и също голяма семейство. Националните общества и националните държави, някои от които като САЩ и Канада са многонационални, са различни, но това не е всичко. Европейското човечество е наднационална общност, чиято генеалогия не е една и съща с тази на Европа (най-малко Европа предхожда исторически европейското човечество).
Европейско човечество е наднационална общност, която обхваща Европа и свят отвъд нейните географски граници. Човечеството е пределната човешка общност. Всяка човешка общност, било тя семейство, културна, езикова, религиозна, професионална, етническа, национална и т.н., разбира се, и човечеството като общност, почива на първо място върху споделени фундаментални ценности, които са непреходни. Изпепеляването на подобни ценности е гибел на общността. Европейското човечество е общност, която се основава на фундаментални и непреходни европейски ценности, което не означава, че огромният европейски ценностен арсенал се свежда до ядрото на фундаменталните и непреходни ценности, конституиращи европейското човечество като съставка на човечеството изобщо. Искам за кажа нещо ясно като бял ден. Единството на човечеството, в т.ч. единството на европейското човечество не означава непременно заличаване на многообразието. Едно от най-великите и вълнуващи открития на европейското човечество, дар за цялото човечество и за всички идни времена се изразява в девиза на обединена Европа: Единство в многообразието (In varietate concordia). Ако това загубим в днешния хаотичен свят, всичко сме загубили
Европа не се припокрива с европейското човечество. Европейското човечество обхваща Европа, национални държави на други континенти, общности и лица които, макар и разпръснати в света, се самоопределят като европейци по произход и дух. Има разлика между дух и воля за господство.
В рамките на Европа, Европейският съюз е уникална и безпрецедентна по начина на своето конструиране и конституиране над-национална общност. Съюзът все още търси, и не се знае докога, своята самоличност, която да е свободна от амбивалентност (противоречие в същността), ако това е принципно възможно. Европейците от Европейския съюз не са достатъчно наясно обаче каква искат да е в институционално отношение и начин на функциониране тяхната Европа. Простият на пръв поглед въпрос „Що е Европа?“ се оказва все повече комплексен. Не може да се прибързва в колективно обвързващите решения, но не може и да се забавят актуални и стратегически важни решения. Държавите, обществата и членовете на обществата свързани в Европейския съюз са изправени пред трудни дилеми, които са преди всичко от ценностен порядък. Кризата е все още сравнително по-скоро мека. Тревожният проблем е продължителността, но изострянето е непредвидимо, което не означава неизбежно. Европа в множествено число е невротичен проблем за „уязвеното високомерие“. Същата теза се преживява болезнено от страната на неизживените комплекси за малоценност. Има необходимост от възпитание на чувствата. Европейското човечество не зависи от Европа, но тя определя в края на краищата неговия хоризонт, а Европейският съюз определя хоризонта на Европа. Не е сега времето за малодушие и за тънки сметки. Бедата е, че се натрупва незнание, защото знанията от миналото бързо стават негодни. Ние съвременниците трябва да сме на ниво, което са ни завещали предходниците и да сме отговорни пред следовниците. Иначе няма смисъл от нищо.
Незнанието поражда боязън, тревога и страх, но то извиква и най-висшата и непокорна човешка способност, по-високо стояща и от човешкия разум. По-високо от разума е вярата. “Най-голяма опасност за Европа е умората. Но ако ние като “добри европейци” се борим срещу тази опасност на опасностите с онази храброст, която не се бои и от безконечна борба, тогава от унищожителния пожар на неверието, от тлеещия огън на изгубената надежда в посланието на Запада, от пепелта на голямата умора се въздига Фениксът на една нова жизнена глъбинност и одухотвореност като залог на величаво и необхватно човешко бъдеще: защото само духът е безсмъртен” (Едмунд Хусерл).
Европа и европейското човечество са преди всичко една духовна форма на човечеството. Европа надживя и преодоля европоцентризма. Въпросът над въпросите пред нея е да не погуби себе си самата. Не вярвам в такова мрачно пророчество. Европейският дух произлиза от глъбините на човечеството. Дълбоките корени са здрави корени. Духът (ценностите) на Европа е способен да се възражда и от най-тежките падения, каквито са познати на човечеството изобщо. Надделяват основанията да се гледа на европейския дух като безсмъртен.
През текущата година се провежда (в интервал от 9 години) Петата вълна на European Values Survey, което вече обхваща всички 47 европейски страни и региони. В началото на идната година, когато започва Българското председателство на Съвета на Европейския съюз, ще разполагаме с данните. Разбира се, съвпадението е случайно. Интересно е какво ще ни покажат емпиричните социологически измервания. Още повече, че изследването е лонгитюдно и от най-висока класа. Включени са, естествено, въпроси и относно европейската идентичност. Надявам се, да се развият в България задълбочени и дългосрочни дебати върху функциониращите в европейските общества ценности – в страните от ЕС и всички останали европейски страни.
…………….
Георги Фотев е почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности при НБУ. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина. Проф. Фотев е National Program Director на European Values Study/Survey. Той е действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Репресиран е от тоталитарно-комунистическия режим. Семейството му е изселвано по политически причини. Дълго време не му разрешават да следва, бил е работник и т.н. Министър на науката и висшето образование (1991). Три мандата е директор на Института по социология към БАН. Сред основните му трудове са книгите: Социална реалност и въображение (1986, изд. на гръцки език в Атина, 1996), История на социологията, том 1-2 (1993), Другият етнос (1994), Ethnicity, Religion and Politics (1999), Криза на легитимността (1999), Граници на политиката (2001), Диалогична социология (2004), Дисциплинарна структура на социологията (2006), Дългата нощ на комунизма в България (2008), Българската меланхолия (2010), Сфери на ценностите (2012), Смисъл и разбиране (2014), Човешката несигурност (2016) и др. В чест на проф. Г. Фотев е публикуван монументалният сборник „Светове в социологията“ (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян, Майкъл Бъроуей, Джон Рекс и др.
