Докато си бълбукаме на тема предизборни дебати, в Европейския съюз се случва нещо наистина важно. То, разбира се, не се случва отсега, нито го научаваме за първи път. Но за първи път изглежда, че тоягата наистина е дебела и сме на път да го усетим болезнено, но твърде късно, за да реагираме.
„Европа на две скорости“ не е просто медийно клише. Не означава същото като мантрата на местните политици, че лошият Брюксел ни третира като втора ръка европейци (защо политиците ни се държат като такива е отделен въпрос). „Европа на две скорости“ (модел на интеграция, в който съществува силно интегрирано ядро и хлабава периферия около него) е идея, която периодично се ревитализира в трудни моменти за Европейския съюз. Но този път е различно. Този път идеологът е самата Европейска комися, призвана да символизира единството в разнообразието на Съюза.
Да, легендарният председател на ЕК Жак Делор също развива идеята за авангард от държави-членки, които да придвижват интергационния процес напред и останалите, които да ги следват, но това е доста след края на втория му мандат начело на Комисията. За първи път от името на ЕК възможността да се допусне „Европа на няколко скорости“ като „официален“ модел на функциониране на ЕС публично артикулира предишният председател на Комисията Жозе Мануел-Барозу. Преди три години в качеството си на гражданин, наивно спорих с него, твърдейки, че това разделяне обрича периферията завинаги да остане периферия. Той ми отговори в този дух: който иска, да се постарае, но не можем да задължим никого. Днес, три години по-късно, имаме Бяла книга на Европейската комисия за възможните сценарии, при които разделянето на ЕС на „желаещи“ и „други“ реално да се случи.
Да, и сега имаме едни в еврозоната, други в Шенген, трети в двете, четвърти в в нито едното (ние сме от последните). Но този път наистина е различно, И е сериозно. Как се стигна до тук? Имаме един наистина голям и наистина разнообразен набор от държави-членки, които не станаха по-близки във всяко едно отношение за 10 и повече години членство на последните. Имаме кризата от 2008 г., която разтърси Европа из основи, изтърбуши базисни разбирания за европейския социален модел и изобщо не е преодоляна, само е овладяна. Имаме кризата в Украйна, която тлее на ръба на ЕС и изобщо не е прегоряла, просто в момента се води в окопите на медиите и социалните мрежи. Имаме бежанската (имигрантската) криза, която заличи всякакви илюзии за възможни мултикултуралистки интерпретации на европейския модел и заключи „крепостта Европа“ отвъртре. Имаме Брекзит, който тепърва ще разтърсва Съюза и ще опъва до скъсване не само нервите на преговарящите, а издържливостта на идеята за подобно интеграционно обединение sui generis, с която ЕС толкова се гордее. Имаме пълчища от популисти, националисти, крайнодесни, крайнолеви и просто екстремисти, съзряли своя исторически шанс да натрият носа на лигавите либерали. Имаме тълпи от изнервени, уморени, застаряващи, неудовлетворени европейски граждани, които не разбират защо вместо миньори се търсят компютърни специалисти и отказват да приемат, че грамотността е по-важна от патриотизма.
Да, нещо трябва да се направи. И ЕК го направи – даде ясен знак, че трябва да се спаси това, което може да бъде спасено. Комисията, като един същи Пилат Понтийски, просто си умива ръцете, преди да произнесе присъдата, която други вече са решили. Добре, казва ЕК, държавите-членки са тези, които казват колко да сме обединени, в какво и докъде. Но държавите-членки често говорят едно в Брюксел, друго – по телевизията. Затова, хайде, решете най-после какво искате.
Звучи честно. Кой обаче да реши? Правителствата на власт (които искат и да останат на власт) или изгладнелите им опоненти? Големите бизнеси, които нямат националност и търсят само ниски данъци или малките производители, които се страхуват от конкуренцията на мощните транснационални компании? Гражданите да кажат, каза Жан-Клод Юнкер в речта си пред Европейския парламент. Сериозно ли?! Кои граждани – тези, които искат да работят по европейските програми за научни изследвания или тези, които повярваха на Найджъл Фарадж, че спестените пари от вноската в ЕС ще отидат за здравно осигуряване? Тези, които искат децата им да учат в европейски университети или тези, които смятат, че ЕС е съсипал българското производство, за да източи мозъците ни?
Дошло е време да си говорим честно. Средният гражданин не е особено интелигентен. Здравият му разум е твърде надценяван. А благодарение на медиите и социалните мрежи той не просто не стана по-осведомен, а напълно изгуби представа за степента на невежеството си, но пък придоби изключително чувство за собствена значимост. Този среден гражданин, макар да има мнение по всички въпроси, не иска да решава и да избира, той иска някой да му посочи пътя, да го води и да не го занимава с глупости, докато си пие бирата и си гледа мача в топлото си жилище, чиято ипотека няма проблем да плаща. Това е. И не бива да го корим, защото се предполага, че този среден гражданин е излъчил представители, които да решават вместо него важни неща, докато той си гледа мача.
Британците си решиха проблема – отново са империя и няма да ги залеят българи и румънци. Какво обаче става с България? Историята на българското членство в Европейския съюз е история на пропуснатите възможности. История на снишаването, на скатаването, на оправданията, на маскирането и мимикрирането – всичко това в опит да се спаси далаверата, да се избегнат правилата, да се земетат следите, да се снеме отговорността и да се поемат само позитивите. И най-вече, да се усвоят парите.
Българските граждани не са сред късметлиите, които могат да си гледат мача и да не мислят за сметките си, нито за важните неща, които има кой да решава вместо тях. Българските граждани са ощетени от всякакви възможни ползи от европейското си членство, защото не са били достатъчно взискателни към собствените си представители. И да, проблемът на българските граждани е далеч по-сериозен, от този на германските, финландските, френските, белгийските граждани. Проблемът на българските граждани е, че ако не е Европейският съюз като стимул, пъдар, гарант, Голям брат – както и да го наречете, но без него българските граждани са оставени на произвола на местната политическа конюнктура. Която се продава все по-евтино поради намаляващото търсене.
А политическата конюнктура не иска някой да й наднича в канчето. Не иска ЕС да знае какво става по българските граници, чий газ тече по българските тръби и кой строи магистрали с европейски пари. Ама щели сме да останем периферия? Идеално! Никой няма да ни закача! Няма съдебна реформа, няма борба с корупцията, няма либерализация на енергийния пазар! Няма санкции срещу Русия! Няма да пазим природата! Няма да внасяме полски яйца и канадски пилета, ще си изнасяме хлебната пшеница на воля и се тъпчем с фуражно зърно и набухватели!
Помнят ли българските избиратели какво преживяхме преди да влезем в Европейския съюз? Сещат ли се, че покрай кризата с КТБ щяхме да влизаме в Европейския банков съюз? Разбират ли българските избиратели защото точно сега отново им се вади дъвката за членство в еврозоната, само че за разнообразие този път сме „за“? Осъзнават ли българските избиратели колко сериозен проблем имат? Не съм сигурна.
Разбира ли Жан-Клод Юнкер, мон ами, че отваря кутията на Пандора? Напълно съм сигурна, че да. Но мисля, че беше грешка. Да, за Германия и Франция е важно. Но Комисията трябва да има гръбнак. Предстоящите преговори за Брекзит ще бъдат ценен урок за всички колко струва политическата амбиция, когато си подценил човешката глупост.
Днес Бялата книга на Комисията изглежда популистки трик за търсене на публична легитимност. След две години Бялата книга би била пътна карта напред. Дори и други да последват британския пример – нали това искате, гражданите да кажат! Скоро ще си кажат холандците, италианците, французите. Разбира се – на всички им е широко около врата, получават си европейските заплати, пътуват си из Шенген, работят си където си искат и нямат проблем да гласуват против статуквото, за да разнообразят скучното си бюргерско ежедневие.
Ние в България, обаче, трябва спешно да извадим главите си от лехите с розови домати и да осъзнаем, че няма да има втори шанс за нас. Европа на две скорости означава реално и трайно изпадане на България в сумрачната периферия на получленството. Нямаме право да допуснем това, не и ние, не и сега, след всичко, което сме преживели.
