Датата е 9 март 2020 година. Европейските правителства се надпреварват да затварят границите на своите държави, а техните граждани правят възможното, за да се приберат преди пътуванията да бъдат преустановени. Кривата на истерията от настъпващата пандемия лети нагоре със скорост, далеч надвишаваща тази на появяващите се случаи на заразени. Целият континент е вторачен в изображенията на новия вирус и криволиченията му из неговото население. Някъде заровен дълбоко в информационния поток на този ден, ще можете да откриете следния цитат на шефа на ЕК, Урсула фон дер Лайен: „Приетата днес стратегия с Африка е пътната карта за развитие на нашите отношения и повдигане на партньорството ни на ново ниво. Африка е най-естествения партньор и съсед на ЕС. Заедно можем да създадем по-проспериращо, мирно и устойчиво бъдеще за всички.“ Малцина въобще са го забелязали, тези думи наглед нямат никаква връзка с моментната пандемична реалност. Но със сигурност ще имат отношение към нашето бъдеще.
Отношенията между ЕС и Африка са поредица от провалени начала. В тях продължава да отсъства дълбока и обхватна политическа мотивация, независимо че документално те криволичат вече почти две десетилетия назад във времето. Обясненията са няколко. Отношенията с авторитарни африкански лидери дълго време носеха относителна стабилност и предвидимост и редуцираха грижите на европейските лидери. Континентът никога не попадна в техните амбиции за демократизация след падането на „Берлинската стена“, а колониалната история допълнително затвърждаваше тяхната предпазливост. Рисковете за сигурността бяха сравнително ограничени, заради множеството „силни ръце“ на континента. Интересът към Африка бе по-скоро ограничен до държави с по-установени отношения и присъствие там и никога не се превърна в общо-европейско явление. Икономическите връзки със „стария континент“ бяха минимални, неравномерно разпръснати и нямаха структурно значение за него.
Нарастващата конфликтност и полицентричност на международната система отдавна предполага укрепване на най-близките периферии на отделните играчи, сега това ще се ускори от корона кризата. Китай го прави от доста години по отношение на югоизточна Азия, а през последните години се възползва от слабостта на Русия и постепенно го осъществява и в централна Азия. САЩ все повече мисли в идентична посока, независимо от реториката на Доналд Тръмп и пространствената й отдалеченост от конкурентите. Русия навлезе в подобно поведение още с войната в Грузия преди повече от десетилетие. ЕС започва да го разбира, но неравномерно и неорганизирано, поради разминавания на интереси, политически традиции и личностни конфликти. Не желае и не успява да го направи в източна Европа, не желае достатъчно и не успява да го направи и на западните Балкани. Real politik и новата криза обаче са на път да я принудят да реагира по линията на всички нейни периферии.
Най-директният императив за ангажиране с Африка идва от генерираната дългосрочна и многомерна нестабилност и несигурност. Поясът на Сахел е новия дом на десетки джихадистки структури, етнически милиции и въоръжени групировки. Значителни територии са отвъд контрола на легитимни политически формирования и представляват депа за организирана престъпност, всякакви форми на трафик и бежански и имигрантски потоци. Зоната на нестабилност и насилие се разширява, а заплахата за западна Африка нараства и е на път да причини сътресения в една от най-стабилните и развиващи се части на континента. Икономическата несигурност ще се засилва, почти половината от младото население на Африка, около 420 милиона души, са или безработни или без никаква активност. Всяка година почти 12 милиона влизат в трудова възраст, а създаваните работни места са едва около 3 милиона. Рискът от териториални сблъсъци и разпад на държави остава, а на множество места политическата легитимност на режимите остава ниска и генерира допълнителна нестабилност.
Икономическите последствия от сегашната криза в Африка се очертават като много сериозни по няколко линии. Спадът на цените на ключови първични ресурси е драматичен, само по отношение на петрола, ударът ще е около 65 милиарда долара. Глобалната рецесия ще намали драстично и емигрантските парични преводи. Туризмът е вече почти 10% от континенталния БВП и ще бъде тежко ударен. Кризата в еврозоната ще засегне най-вече северна Африка, но свиването на растежа в Китай отсега поставя на карта много от планираните инвестиции за следващите години. Две трети от африканските страни са нетни вносители на базови храни и някои вече предвиждат инфлация и затруднения и тук. Общата задлъжнялост през последните години също нарасна много и със сигурност ще станем свидетели на нови спасителни програми. В по-дългосрочен план обаче, южният континент предлага множество възможности в най-различни посоки. Те включват възможности за прехвърляне на различни базови производства и части от производствени вериги (особено като ефект от препускането и свръх вниманието към югоизточна Азия), млада и достъпна работна сила, увеличаваща се средна класа, дългосрочно нарастващо потребление, огромни нужди от всякакви видове инфраструктура и други.
Политическата картина на континента като цяло се влошава, макар това да се случва доста неравномерно. Западна и югоизточна Африка запазват своите относително демократични и работещи системи, но в останалите райони спадът е най-осезаем и нестабилността вече заплашва да прелее и към по-стабилните места. На практика, през 2019 година именно в западната част е най-бързото влошаване на функционирането на политическите системи. Нараства и броя на страните, в които автократи се опитват да променят конституциите, за да останат по-лесно на власт (Уганда, Руанда, Конго и други). Комбинацията между икономически трудности, демографски натиск, корупция, базова несигурност на средата и често неработещи управленски системи допълнително делегитимират държавите. Отслабването на външния натиск и подкрепа за демократизация и по-добро управление е осезаемо. Независимо от тази ситуация, страните успяха да договорят първото континентално споразумение за свободна търговия, което беше отдавнашна амбиция на мнозина. Пътят му до реално функциониране няма да е кратък, но е важен политически знак и пробив за динамизиране на местните икономики. Неслучайно преди седмици един от бившите шефове на „Goldman Sachs” нарече континентът “the last frontier” на глобалния растеж.
Африка обаче постепенно попада в нова ситуация, поне по отношение на външния интерес към нея. Макар и географски неравномерно, тя се превръща в обект на нарастващ интерес. Завръщането на геополитическата конкуренция през последните години е сред основните причини. Сред тях са обаче и множащите се директни заплахи и рискове за „стария континент“, настъпващия по протежението на почти целия континент Китай, както и възможностите за разполагане на нови производствени капацитети, нови пазари и потребители. „Старият континент“ е все още далеч от сериозен институционален ангажимент, политическо съгласие, фокус и разработени политики към Африка. ЕС няма актуална работеща формула на ангажимент към южния континент, претоварен е от история, морални минни полета, изкушен е да продължи да избягва момента на обръщане към него. Европа обикновено прави неизбежното в последния момент, вместо необходимото в подходящия и моментната динамика подсказва повторение на този ритъм. Освен ако събитията съвсем не приближат неизбежното обвързване с новия стар съсед.
Текстът е публикуван на сайта ‘Свободна Eвропа’
