Има гласове в подкрепа на реформата в България, разочаровани от бавното темпо на промените, които заслужават да бъдат насърчени.
В България трябва да се насърчават радетелите на промяната и да се осигури лидерство.
Цитатите са от доклада по Механизма за сътрудничество и проверка от януари 2014-а и от изявлението на тогавашния председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу при представянето на доклада. Да, имаше такива времена, в които лично председателят на Комисията представяше докладите за България и Румъния. За да стане ясно, че темата е важна за Европейската комисия и Съюза, че България и Румъния са важни, а най-вече, техните граждани. Този доклад дойде след месеци на протести в България и даде много ясен сигнал именно на гражданите, че Комисията ги чува и е на тяхна страна.
Комисията „ Юнкер“ вече не показва подобно внимание към мониторинговите доклади. Нещо повече, Жан-Клод Юнкер лично настоява Механизмът да бъде прекратен до края на мандата на настоящата Комисия. „Смятам, че до края на мандата на тази Комисия, тоест до 2019 г., механизмът за наблюдение и контрол трябва да бъде премахнат“, каза Юнкер в интервю за БНТ. Нищо за изпълнение на критериите, нищо за реформите – просто „смята“. Това отношение дискредитира Механизма и омаловажава ролята му като инструмент за натиск за провеждане на ключови реформи. Тази позиция противоречи на принципната позиция на Комисията, че Механизмът за наблюдение няма краен срок, защото идеята му е да бъдат постигнати поставените цели и по този начин той да стане излишен.
Самият Юнкер (в същото интервю) прави връзка между Механизма и приемането в „Шенген“, каквато Комисията винаги е отказвала да прави и изобщо да коментира въпроса в подобни рамки, като казва: „И аз не знам как можем да убедим Холандия и Германия, но в крайна сметка задължение на Холандия и на другите страни, които не искат България да влезе в „Шенген“, е да докажат тезата си. България изпълни задълженията си, сега е ред на останалите“. Аргументът на тези държави винаги е бил, че докладите по Механизма показват нерешени проблеми в съдебната система, борбата с корупцията и организираната престъпност. Сега, вместо да окаже натиск върху България за реални реформи, Комисията иска да лиши критичните държави от аргументите им, премахвайки Механизма. Защото идеята на докладите не е толкова да съобщават на българското правителство и общественост факти, които те прекрасно знаят, а да служат за партньорска оценка от страна на останалите държави членки.
Все пак, България и Румъния бяха приети в Съюза с компромис и „под условие“, макар че според Юнкер „от момента, в който България стана член на ЕС, тя се държи почти като държава-учредителка“. Дори и да проявим разбиране към опитите да се изрази подкрепа за България, която поема Председателството на Съвета на ЕС на 11 януари, все пак е добре оценките да отчитат реалностите. „Представата за България не може да бъде ограничена само до проблема с корупцията“, каза още Юнкер, защото „не всички българи са корумпирани“. Звучи, сякаш председателят на ЕК никога не е чел докладите на собствената си институция. И обидно спрямо българските граждани, които очакват от ЕК натиск за решаване на проблемите, а не лъскане на имиджа на българското правителство.
Когато Комисията предложи да бъде активиран член 7 от Договора за ЕС спрямо Полша, мнозина коментираха, че това е предупредителен знак към Унгария и България. Защото няма причина Комисията да е по-загрижена за Полша и полските граждани, отколкото за България и българските граждани, нали? Дали? Както отбелязва изданието „Форин полиси“, независимо от всички действия на Виктор Орбан в последните седем години, Унгария никога не е била дори близо до активиране на член 7. Изданието обяснява този факт с принадлежността на Орбан към Европейската народна партия, която доминира Европейския парламент и Европейската комисия, както и със способността му да имитира, че се съобразява с препоръките на ЕК, докато неотклонно следва целта си да централизира цялата власт в ръцете си. За разлика от него, полските управляващи нито принадлежат към семейството на ЕНП, нито си дават труда да маскират намеренията си и да правят дребни жестове към ЕК.
Паралелите с България са очевидни – имаме управляваща партия, член на ЕНП, която усърдно демонстрира лоялност и желание за реформи. Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер показва топли отношения с българския премиер Бойко Борисов и го нарича „mon ami“. Стабилността изглежда гарантирана, на българско и европейско ниво. Това е резултатът от „политизирането“ на Комисията, заявено от настоящия ѝ председател. Всъщност, става дума за партизиране. Никога досега принадлежността към определено политическо семейство не е била така решаваща и толкова явно демонстрирана, макар да е имала значение – например, острите цитати, с които започнах, са от времето, когато на власт беше кабинетът „Орешарски“, не ГЕРБ. Самият Юнкер беше издигнат за председател на ЕК от ЕНП в първите европейски избори, в които гражданите уж гласуваха пряко за председател на Комисията – всъщност, просто се знаеше коя партия кой кандидат подкрепя. Това не просто прави Юнкер силно подвластен на партийните интереси на ЕНП, но и поставя под въпрос самата идея за Комисията като наднационална, надпартийна, независима и експертна институция, каквато би следвало да бъде.
В ситуацията на възход на евроскептичните и популистки партии и намаляваща подкрепа за традиционните партии, партийните сметки, включително на европейско равнище, изглеждат особено важни. Важно е да се подкрепят правителствата на партиите членки, да се пази броят на евродепутатите, защото догодина предстоят избори за Европейски парламент. В момента ЕНП и либералите (АЛДЕ) имат по осем правителства в ЕС, а социалистите 6. Премиерите са ни скъпи, както гласеше рекламата на КТБ.
А гражданите? Доколко германските и холандските граждани биха имали доверие в европейските институции, ако те са строги с едни държави, докато толерират други? Доколко българските граждани ще продължат да вярват в Европейски съюз, който игнорира проблемите им? Доколко е възможно Съюзът да оцелее, ако се крепи на партийните сметки, вместо на фундаменталните си ценности? За кого ще гласуват гражданите, когато се почувстват предадени? И кой, ако не Европейската комисия, трябва да посочва проблемите, да настоява за решаването им и да бъде винаги на страната на европейските граждани?
Някои казват, че Съюзът има далеч по-сериозни проблеми и България му е последната грижа, важното е да пазим стабилността. Но една система е толкова силна, колкото най-слабото ѝ звено. Примерът с Гърция и еврозоната е още топъл. А Брезкит ясно показа какво става, когато ЕС се окаже заложник на партийни сметки.
