Европейският парламент заприлича на национален. Всички тенденции, които от няколко години са видими в отделните национални системи са вече факт и на ниво ЕС. Центристките партии губят влияние, а либерали, евроскептици и зелени набират скорост. Големият пробив на скептиците може и да не се състоя, но тяхното влияние продължава да нараства. Макро тенденцията на срив на социалдемократите за сметка на зелените е все по-очевидна. Фрагментираният парламент не просто ще изисква сложна коалиция в центъра, но и отваря вратите за непрестанно спорове и търсения на „ала карт“ коалиции вляво и вдясно по различни въпроси. Позициите на шеф на европейския съвет и парламент стават по-важни оттук нататък, защото ще трябва да се търсят сложни мнозинства. Законодателният списък може и да се свие, но отсега е ясно, че много от темите, свързани със сигурността, имиграцията и бежанците ще доминират и по тях ще има движение. Съществен политически напредък по други теми едва ли може да се очаква.
По-фрагментиран Парламент. Европейският парламент все повече ще прилича на националните парламенти на „стария континент“. Това не е изненада, но постепенно ще започне да се отразява на дейността му и на цялостното функциониране на съюза. В момента тази фрагментация върви по основно две линии. Едната е свиването на двете основни партии, ЕНП и ПЕС, които вече колективно нямат мнозинство и не могат лесно да доминират институцията. Този процес на намаляване на влиянието на водещите, центристки партии е тенденция в Европа от няколко години и сега тя застигна и Брюксел. Високият брой на независими депутати е друга важна тенденция, макар много от тях да се преразпределят в отделните групи след като станат част от парламента. Нещо повече, фрагментацията все повече е вътре в самите парламентарни групи, а не толкова между тях. ЕНП е най-засегната от този процес и няма да е никаква изненада, ако през идните пет години тя често гласува с евроскептиците. Степента на напрежение вътре в групите е такава, че все повече политици се обявяват за групиране по разделението ляво-дясно, а не про- и анти-европейско. Трудността и от нарастването на относителните дялове на отделните фракции, които допълнително ще затруднява политическия процес. Няма никакви признаци, че тенденцията на нарастваща фрагментация ще бъде ограничена скоро.
По-широка проевропейска коалиция. Тези резултати ще изискват повече партии за създаване на работеща коалиция вътре в ЕП. Като минимум, към ЕНП и ПЕС ще трябва да се присъединят либералите, които благодарение на Емануел Макрон ще имат осезаемо по-силни позиции. Френският президент първоначално искаше да направи собствена група, за да играе срещу старите партии, но бързо видя, че това не е реалистично и че присъединяването към либералите ще му позволи да максимизира политическия си капитал. Традиционно доминиращите две центристки партии вече нямат достатъчно гласове за формиране на коалиция като и двете отново губят позиции. Сформирането на поне три-партийна коалиция няма да е лесно, още повече че има съществени разминавания между ЕНП и либералите по ключови теми като имиграция, бежанци и сигурност. Напълно възможно е просто да се състави дълъг списък от приоритети, по които обаче няма да има ефективно политическо съгласие и нещата да се случват парче по парче, или тема по тема, според конкретната ситуация. В най-общи линии, това би означавало про-европейска коалиция, но с доста размита програма и без особени гаранции, че тя ще може да бъде реално осъществена. В тази ситуация може да се случи нещо доста интересно и неочаквано. По някои теми социалистите и либералите ще трябва да търсят подкрепа от крайната левица и зелените, докато ЕНП ще трябва „да чука на вратата“ на евроскептичната десница.
Скептиците – все повече и по-обединени. Относителното влияние на по-скептичните партии се увеличава, макар този ефект сега да изглежда по-засилен, поради гласовете за Найджъл Фараж и торите. Крайната левица не успява да разшири влиянието си. Голямата въпросителна сега е доколко тези партии ще успеят да се обединят и да функционират в унисон. Исторически, това е тяхната ахилесова пета като в предходния Парламент те имаха три групи. Нещо повече, много от тези депутати имат склонност да напускат своите групи, например UKIP, и това допълнително отслабва тяхното влияние. Сега обаче ситуацията е доста променена. Десните евро-скептици имат повече стимули за сътрудничество и по-голям реален шанс да влияят на дневния ред и гласуванията. Нещо повече, тези които управляват в собствените си държави ще могат да излъчат свои скептични кандидати за комисари и това доста ще промени политическата среда. В допълнение на това, сегашната вълна от политици в този идеен сегмент е доста по-млада, гъвкава и предприемчива и няма да се задоволи с шумно, но периферно участие по подобие на Фараж или льо Пен. Сътрудничество по някои теми с ЕНП също ще е възможно, което е допълнителна възможност за влияние.
Сложна въртележка при новите назначения на основните европейски институции. В тази сложна политическа ситуация, ще е изненада, ако системата на водещите кандидати удържи и някой от тях получи поста на председател на ЕК. Опозицията срещу нея през последните години нараства. Някои не са убедени в правните й основания, други обръщат внимание, че всъщност изборният процес все още не е европейски и затова подобна легитимност не може да бъде търсена. Трети просто искат обратно политическото удобство на задкулисното договаряне, което бе норма допреди няколко години. Макрон е твърдо против системата, както и самите либерали, чиито гласове сега ще бъдат решаващи. Има прекалено много спекулации по темата, за да бъдат изброявани тук. Но сред най-важните съображения е това, че в крайна сметка Германия няма да пожелае да получи най-незначимия пост при предстоящото раздаване на картите. Председател на европейския съвет и шеф на ЕЦБ са далеч по-съществени позиции в момента, а дори и ръководството на ЕП при тази усложнена законодателна аритметика. Този път ще се търси и някакъв баланс на половете, а това автоматично изключва сегашните водещи кандидати на ЕНП и ПЕС. Комбинацията от всички тези фактори прави прогнозите твърде спекулативни и неособено смислени на този етап.
Има доста елементи на неназован консенсус. На пръв поглед, фрагментацията на парламента и позициите на отделните групи са следствие и предполагат дълбоко разделение относно политическите и законодателните приоритети на ЕС. За съществуването на политическа пропаст настояват много от про-европейските политици, които застават срещу своите евро-скептични колеги. Цялата предизборна кампания бе запълнена с реторика за историческата важност на тези избори, именно поради голямото разделение между двете позиции. В ежедневната политическа реалност обаче е видим достатъчно ясен консенсус. В политическото въображение на сегашните партии ЕС трябва да бъде преправен като защитна общност през множество политики в областта на имиграцията, бежанците, анти-тероризма, отбраната и сигурността, икономическата протекция и т.н. Разбира се, при десницата това е много по-ясно оформено, но придвижването на левицата и немалка част от центристите в тази посока е напълно осезаемо. Нещо повече, съществува и негативен консенсус, какво да не се прави. И тук има доста повече съгласие, отколкото е видно на пръв поглед – няма да има разширяване на единния пазар, повече финансови ресурси за съюза, повече правомощия и други. Това не означава автоматично съгласие за конкретните параметри на законодателни инициативи, както е видно през последните години по въпросите на имиграцията и бежанците. Но политическото въображение на сегашните европейски елити се движи в често неочаквани синхронизирани параметри.
