От известно време, все по-често се чува една фраза, която е популярна сред коментариата. На неговия жаргон, ЕС се радва на „добра криза“. Казано иначе, съюзът не се намира в многогодишната безтегловност на кризата в еврозоната или тази от бежанския наплив няколко години по-късно. Тогава, в тягостна редица бяха наредени десетки безплодни срещи на върха, наглед безкрайни спорове и разправии, очевидна безпътица, в която единствено обстоятелствата и нестихващите сътресения успяваха по някакъв начин да форсират някакви решения. Кризисното десетилетие предизвика вълна от недоволство и тежки критики относно способността на организацията да се справя с предизвикателства от ново поколение. Евроскептицизмът не просто се завърна, а избуя, достигна нова висота и популярност, стана мейнстрийм. Инструментализиран политически, той се превърна в по-обща културна нагласа, разпространи се на ниво масова култура, като шеги и подразбиращи се очевидности на нашето време. Тази вълна съвпадна с геоикономически промени, с изместването на центъра на стопанска тежест на изток, с вече баналното настояване, че Западът залязва. В този по-широк контекст, неспирните кризи в ЕС наглед неизбежно допълваха обявения общ срив на западния свят. Първите удари на CODIV-19 сякаш единствено потвърждаваха тази диагноза.
Корона кризата дойде с моментния инстинкт за национално самозатваряне и самосъхранение. Кооперативният дух на ЕС изглеждаше невъзможен, национализмът на медицинските маски изненада мнозина и рискува директно да постави под съмнение носещата идея на взаимната подкрепа и помощ. Седмиците на здравен егоизъм, на блокиран износ на медицинска техника, лекарства и предпазни средства заприличаха на началото на поредната безкрайна европейски криза, този път здравна. Европейците стояха затворени в своите домове, поглеждаха стреснато към внезапно заплашителния нов свят и инстинктивно решаваха да се доверят единствено на собствените си държави. Правителствата започнаха да затварят границите, суспендираха дори базови правила на свободно придвижване, в рамките на ЕС седмици наред имаше хора, които не можеха да се приберат по своите домове. За дълъг период дори „зелените коридори“ сработваха едва когато някой вдигаше политически и административен шум от запушените артерии на „стария континент“. Постепенно обаче политиците се успокоиха, чувството на социална мобилизация надделя над това да се търсят виновни за здравната криза и ползите от бързо възстановяване на сътрудничеството станаха очевидни. Нещо повече, медицинският и медиен десант на Китай и Русия в Европа стресна много политици и те бързо си дадоха сметка за далеч по-сериозните и дългосрочни последствия от случващото се. Европейската комисия стартира множество, предимно координационни, дейности, организира първите помощни пратки от медицински стоки, лекарства и защитни маски и даде тон на останалите институции и страните-членки. Само в рамките на няколко месеца, ЕС, в полето на своите правомощия, успя да изгради цялостен и пълноценен отговор на двойната COVID криза.
Първият елемент на корона плана бе свързан с европейската централна банка. От няколко години, много икономисти настояват, че нейната активност не може да бъде носещата колона на всички спасителни пакети и политики, когато ЕС изпадне в някакви икономически и финансови затруднения. Това става все по-трудно и политически, както е най-видимо вече в Германия, но не само. Банката трупа задължения, често се движи по ръба на своите правомощия и в крайна сметка не е в състояние сама да издърпа „стария континент“ и да го върне на пътя на устойчивия растеж. Затова и още в първите дни на корона сътресенията повечето експерти, заедно с много политици не просто повториха тези свои позиции, но еднозначно заявиха необходимостта от много по-амбициозна и цялостна реакция на икономическата криза. В очакване и търсене на политическо съгласие обаче, ЕЦБ нямаше избор и трябваше моментално да реагира със своя наличен инструментариум. Тя стартира подкрепяща програма на стойност 1.3 трилиона евро, обърната към поддържане на ниски лихвени нива, купуване на облигации и гарантиране на междубанковото кредитиране. До голяма степен, този подход бе просто продължение на установената интервенционна формула от последните няколко години. Тя стабилизира еврозоната и сега отново бе бързо активирана. В същото време, новият шеф на банката, Кристин Лагард, непрестанно даваше еднозначни сигнали, че характера, дълбочината и продължителността на корона кризата изисква допълващи мерки, и най-вече по линия на евентуален фискален стълб на съюза. Казано иначе, ситуацията изискваше нова политическа амбиция и решения, които отиват отвъд минималистичния консенсус от предходната криза.
Докато това обаче можеше да се случи, друга институция трябваше да предприеме бързи и достатъчно убедителни мерки. Европейската комисия този път успя да направи точно това в рамките на седмици. В обхвата на своите доста ограничени правомощия, тя организира множество дейности в най-различни посоки: сътрудничество между медици относно вируса, общи правила за правата на пътуващите, общи търгове за медицинско оборудване и материали, създаване на общи наличности от тях и още много други. Но най-съществените решения бяха свързани с две конкретни политики, които имаха непосредствен и бърз ефект. Общата им логика бе временното суспендиране на различни правила и изисквания, с което да се отвори максимално пространство за националните държави да реагират по-гъвкаво на влошаващата се ситуация. Едното решение бе за освобождаване от ограниченията по отношение на държавната помощ и субсидии. Иначе стриктните правила относно как и на кого може да се помага, за да оцелее икономически сега бяха замразени, за да могат страните-членки да „поставят дъно“ на ситуацията. Второто решение бе за временно замразяване на ограниченията за дефицит и дълг, всъщност до 2022 година. Отново, за да могат правителствата бързо да финансират спешните си програми за реакция на кризата. Дефинирани бяха и правила за защита на европейските компании от агресивни външни опити за купуване на активи. Друго, особено важно, решение бе взето, за да бъде овладяна икономическата и социална криза. Напълно облекчено бе разместването и пренасочването на европейски средства между отделните бюджетни линии и програми, за да могат ресурсите да бъдат таргетирани към най-рисковите области. Списъкът може да бъде продължен, но и така става ясна скоростта и обхвата на предприетите от ЕК мерки. Вярно е, че тя стартира бавно и неубедително, но в крайна сметка участва успешно в управлението на кризата.
Големият пробив този път обаче дойде с изграждането на de facto фискална опора на монетарния съюз, с което цялостната му архитектура става далеч по-стабилна и завършена. Фондът за възстановяване е с размер 750 милиарда евро и ще бъде набран чрез безпрецедентен по своя мащаб и последствия общ дълг. Политически, ЕС приема за част от своята мисия кризисно общо финансиране с падеж 2058 година, на практика преразпределящ механизъм, фискален стабилизатор, срещу какъвто от десетилетия имаше опозиция. Нещо повече, съюзът отчетливо върви към създаване на обща данъчна система, която постепенно да отслаби натиска върху страните-донори и да генерира допълнителна устойчивост на фискалния стълб. Това не е заглавията на сегашните вестници, но последните решения и посоката на движение е напълно ясна. На ниво политики обаче, това ще стане видно едва през идните 4-5 години до десетилетие. Заедно с този фонд бе приета и едномилиардната финансова рамка за следващите седем години, която също бе структурирана според логиката на пост-кризисното икономическо възстановяване. Тя пък е добър баланс между по-традиционни политики като кохезия, селско стопанство и инфраструктура и индустрии на бъдещето като дигитализация, ИТ, изследвания и разработки и други. Цялостният финансов пакет на отделните елементи на европейския план за справяне с кризата възлиза на над 3 трилиона евро за идните години.
Различните категории евроскептици от години са в непрестанна готовност да търсят и популяризират всякакви аргументи срещу съюза. Извън съмнение е, че кризите с бежанците и еврозоната дадоха достатъчни основания за критика, независимо от очевидната хиперболизация и често откровена истерия за задаващия се срив на организацията. Чухме техните гласове и тази пролет, в първите дни и седмици на корона кризата, които наистина заплашваха да върнат „стария континент“ в добре познатата спирала от сътресения и нестабилност. Този път обаче, това не се случи. Макар и след множество спорове и една от най-дългите срещи на върха в историята на ЕС, политиците успяха да намерят оптимална и амбициозна формула на подкрепа за идните трудни години. Тя не е перфектна, може да се окаже недостатъчна при нови сътресения и оставя редица разделения и нерешени проблеми, но няма съмнение, че отговаря на реалните нужди на ситуацията и е максималното, което политически може да се постигне в организацията. Мълчанието на скептиците е достатъчно ясно потвърждение за това.
