“Извинявам се за образа, който политиката създаде в изминалите дни пред вас. Ние не сме такива. Това просто не е Австрия. Сега обаче всички ние заедно трябва да го докажем… Дами и господа, кураж и малко самоувереност – ще се справим. Вече сме го правили в миналото.” Това са думи на австрийския президент Александър ван дер Белен в телевизионно обръщение. Произнесени са по повод корупционния скандал, който принуди правителството да подаде оставка само няколко часа след като се случи. Да припомним, че скандалът засягаше не канцлера Курц, а неговия партньор, вицеканцлер и лидер на крайнодясната Австрийска партия на свободата Хайнц- Кристиан Щрахе. И да припомним още, че в разпространеното видео се показваше как Щрахе (този любим на Веселин Марешки политик) се договаря с мнима племенница на голям руски олигарх за обществени поръчки.
Всичкото това изглежда почти невинно на фона на българските политически далавери и българските обвързаности с Русия. Но въпреки това оставката в Австрия беше подадена скоростно. Така се прави в общества, в които моралът все още има значение. Разбира се, трябва да сме най-големите наивници да вярваме, че Себастиян Курц е вложил в тази постъпка единствено и само морал. Със сигурност има и сметка. Бързата оставка е начин да се намалят щетите от скандала, така доверието се връща по най-бързия и най-директния начин и без съмнение Курц се надява това да му донесе гласове на предсрочни избори. Моралът и практичните съображения вървят заедно. Това е политика.
У нас политиката е сложно-съставна дума. Кръстоска от политика и его. Еголитика. Слушайте един ден новините и пребройте колко пъти в изявления се повтаря личното местоимение „Аз“. Аз построих, аз дадох, аз казах, аз докарах морето… И де да беше само този човек, за когото вече се сетихте, че произнася тези думи. И той, и партньорите му, и опонентите му – всички са конструирани около желанието да изтъкнат себе си, да натрият носа на другия, да докажат себе си, да нахранят егото си. Българската политика се върти около егото на няколко души, не партии, а лица. Защото в този сезон имаме прекрасен пример как егото може да е причина за бойни действия и в рамките на една и съща партия – открито при Корнелия Нинова и Сергей Станишев, доста по-прикрито при Бойко Борисов и Цветан Цветанов. За коалициите е ясно, обединени патриоти ни го демонстрират чудесно с огън, който вече не прилича дори на приятелски, а си е открито вражески. Егото поглъща общите каузи, общите интереси, над всичко това се извисява „Аз“, в различните му граматически превъплъщения. Например, „МЕН няма кой да ме накаже“. Всички живеем в сянката на уголеменото до максимално размери его на няколко души.
Егото всъщност не е само лошо. Големите бели се вършат от застрашеното его, не от здравословното. Когато става дума за икономика, това може да бъде сметнато. В експеримента, който си поставил за цел да направи това изчисление, участниците били предварително изследвани, така че било ясно кой е със застрашено и кой с незастрашено его. Експериментът се разигравал като търг за един долар. Всеки наддавал срещу един човек, целта била да победи, като спечели долара за по-малко от долар. Можело и да наддава до максимум пет долара. Още в хода на играта станало ясно, че хората със застрашено его предлагали по-висока цена от тези, които не се стремели да го защитят. Накрая се оказало, че онези участници, които искали на всяка цена да докажат егото си, са похарчили средно по 3,71 долара за спечелването на онзи един долар. Стараейки се да докажат самоуважение, те всъщност губели. Колкото по-високо била представата им за „самоуважение“, толкова повече загубили. Изводът от експеримента е, че егото въвлича хората в скъпи, губещи начинания, то е сиренцето в капана на обречени битки.
За колко български политици се сетихте, докато четохте това? Ето още един от изводите от експеримента, който ще ви подсети и за други имена. След „търга“ участниците били интервюирани. Онези, които похарчили повече пари с единствената цел непременно да спечелят, се чувствали двойно неловко – и заради похарчената голяма сума, и заради силно нараненото самоуважение. С други думи дали пари, за да си купят самоуважение, но загубили и парите, и самоувереността си. С това омагьосаният кръг се затваря и започва нов цикъл – всичко това отново. Лошото е, че в политиката, за разлика от икономиката, когато застрашеното его губи реални ресурси, всички губим. Те не влизат в сметката на очевидните кражби, но също са откраднати – от нас. Другата особеност е, че няма вариант политиците да се чувстват неловко – загубите обикновено са скрити, а и политиците отдавна не си спомнят какво е да се чувстваш неловко. В момента всички политици със стаж са в нов кръг на играта в търсене на мехлем за егото, най-новите започват чертаенето на своята спирала. Нищо в природата не се губи, то само преминава от едно състояние в друго. Природата на българското политическо его не се губи, то само преминава от един парламент в друг.
И защо тогава егото да не е само лошо? То не е ли онова нещо, което кара хората да се чувстват прекомерно значими, погълнати от собственото си величие? Да, то е това нещо. Но също така то е и нещото, което отмерва нашата самоувереност, сигурността ни, че възможностите ни са на нивото на задачата и затова можем да я решим. То е невидимият ред в отчета за пасивите и активите, защото то може да е пасив, но и актив. Лидер с нулево его и лидер, който е завършен егоист, са еднакво нефелни за обща работа. Намирането на равновесната точка се нарича „лидерство от пето ниво“. Само в тази точка на баланс на егото, лидерът работи в полза на общия интерес. Отклони ли се от тази точка, той работи в полза на егото си.
Ако лидерът се сравнява с други лидери – това е малко здравословно отклонение, нещо като хрема. (В нашия политически живот сравнения да искаш – всеки принизява другия, за да се извиси над него. Това не е политически спор, това е схватка на едно его с друго его). Ако заема отбранителна позиция – това е също така малко отклонение, като възпалено гърло. Ако обяснява блестящите си качества – и това е отклонение, повишена температура, глезене на егото. Ако търси непрекъснато одобрение – това вече е мъчителна кашлица. Но всичкото това накуп си е вече много сериозна болест. Колко такива болни хора виждате и чувате всеки ден на екрана?
Шотландците имат поговорка, че егоизмът е азбука от една буква / I – аз на английски/. На български са две букви – АЗ. Да смятаме, че е нормално в политиката да се влиза и пребивава само с тези две букви, не, това не е политика. От страна на избирателите е примирение, от страна на политиците – арогантност.
