Въпросът колко дявола могат да се съберат на върха на една игла се оказа далеч по-лесен от загадката, пред която българската общественост си бие главата вече близо седмица. А именно: колко маркови чанти има Лиляна Павлова и на каква обща стойност са те? Още: с какви пари ги е купила и въобще редно ли е да си купува класически модел на Chanel за около 5000 евро, както и Prada за 3700? И накрая: ако „шармантният Dior“ е на цена, с която пиарката на БСП приравнява цената на личната си кола, то тогава колко коли струват роклите на Корнелия Нинова от Max Mara?
Докато продължавате да умувате над тези фундаментални въпроси, ще ви разкажа за последствията от два подобни скандала:
В Дания предстоят избори. Действащият премиер е смятан за сигурен победител до самото навечерие на вота, когато срещу него е изваден компромат – купил е скъпо палто на съпругата си, вероятно с държавни пари. Става дума за недоразумение, но то изстрелва неговата конкурентка Бригите Ниборг на върха. Резултатът е: вярната съпруга и любяща майка на две деца неочаквано за всички става министър-председател на Дания.
Хайде, скандалът с марковото палтенце е художествена измислица – с него започва сериалът „Правителството“. Но докато той се снима, в съседна Швеция все още не е заглъхнала една съвсем истинска афера:
През 1995 г., тъкмо когато се подготвя да наследи на премиерския пост оттеглящия се в оставка председател на Социалдемократическата партия Ингвар Карлсон, зам.-министърката на икономиката Мона Сахлин си позволява да напазарува със служебна кредитна карта. Покупките са… два пакета памперси, една възглавничка за детска количка и шоколад „Тоблерон“, но тъкмо те са причината блестящата до този момент политическа кариера на младата и амбициозна жена да се провали с гръм и трясък. Двата вечерни вестника Aftonbladet и Expressen пишат: „Чашата на търпението преля!“ и „Писна ни от Мона!“ Шведите, които са известни със своята непримиримост към корупцията и политическата надменност, я принуждават не само да върне скромната сума в хазната, но и да подаде оставка. Всички са единодушни: „Онези, които си позволяват да се разпореждат в своя полза с парите на данъкоплатците, без значение дали са 100 или 100 000 крони, трябва да понесат отговорност.“
Три години по-късно социалдемократите все пак прощават на Сахлин и тя отново е в правителството, поканена лично от премиера Гьоран Першон. През 2007 г. оглавява и самата партия, но шведите така и не забравят онази афера, нито натрупаните междувременно 111 глоби за неправилно паркиране. След още три години СДП губи парламентарните избори за втори път, а по този повод АП пише: „Тази политическа реалност е нова за страна, която от 30-те години на 20-и век е свикнала с почти непрекъснатото управление на социалдемократите.“
Заради един тоблерон?!
В общи линии – да, колкото и да звучи опростенчески. Макар години наред да ходи по срещи с избиратели със собственото си Volvo и облечена в скромни костюмчета, лидерът на СДП Мона Сахлин така и не успява да изтрие петното от далечната 95-а…
Като стана дума за срещи с избиратели, веднага се сещам как навремето попаднах на едно предизборно събрание в градче от Северозапада, най-бедният район в страната. От този край е Йордан Радичков и местните хора разправяха, че ако има нещо, което да им е донесло радост, то било разговорът с „нашия човек“ в читалището. Само преди дни Радичков беше идвал при тях и си поговорили за това дивно и загадъчно място, в което се въдят верблюди, а блатата са пълни със зеленоноги кокошки и кокилобегачи. На походна масичка в преддверието още се продаваше неговото „Мюре“, издадено сравнително наскоро. Тук, стори ми се, повестта беше поела от северозападната причудливост – сигурно защото се беше върнала у дома.
Та пак там, в читалището, трябваше да се проведе и дискусия с кандидата за кмет на партия Х. От София пристигна мерцедес с двама депутати, изтупани в маркови костюми, с излъскани обувки и дипломатически куфарчета. Делово влязоха в салона, където аранжировката беше издържана по каноните на всяка предизборна среща: на сцената голяма маса, застлана с плюшена покривка, в подножието наредени дървени столове. Салонът беше пълен – най-вече от любопитство какво ще излезе и от тия загадъчни твари.
Естествено, „политбюрото“ от висините се зае да обяснява какво ще направи, ако онези долу гласуват за кандидата на партия Х г-н Y. „Ще оправим пътищата, ще ремонтираме фонтана в центъра, ще купим нови успоредки за училището.“ „Ще, ще, ще…“, повтаряха, но изведнъж един човек не издържа, стана и извика: „Не ви вярвам!“ Настана суматоха – ама също като онази на Радичков, с всичките й възгласи като „К’во става там?“, „Стой!“, „Дръж“ и „Ах, майка му стара!“ Някой се беше осмелил да прекъсне монолозите им и скъпите костюми горе намръщено започнаха да му се карат откъде накъде ще им възразява и как така пък няма да им вярва.
„Ами не ви вярвам заради тоя мерцедес отвънка и заради тия лъснати чепици“, кротко отвърна нароченият за провокатор. Каза им още, че като дошъл тук, големият Радичков седнал долу, сред хората, и си говорил с тях, без да ги назидава. Изслушвал ги. Изобщо държал се твърде скромно. Бил човек, към когото веднага изпитваш доверие, докато при вида на политиците от София в главата ти се обаждала аларма: „Внимание, фалшиво!“ И все се сещали за Павлето, чиято работа беше да примамва с изкусителното си „па-па“ дивите патици. Докато стопанинът му залягаше в тръстиковото прикритие, най-доброто мюре на Северозапада изпращаше към небето тихи подвиквания, пълни с обещания за домашен уют, пък който се хванал – хванал…
С този мил спомен не искам да кажа, че българските политици трябва да ходят опърпани по читалищата, докато вечер тайно пафкат Cohiba и пият Glenfiddich Janet Sheed 1955. Напротив, скъпите чанти на Лиляна Павлова са даже по-приемливи от лицемерието на Корнелия Нинова и фалшивото сиромахомилство на червените олигарси, особено ако си ги е купила със собствени пари. Има слабост към луксозните аксесоари и все пак е министър, който трябва да ходи прилично облечен – това, на пръв поглед, не би трябвало да е скандал. Донякъде не е скандал и стойността на чантите, но при положение че в България беше регистриран случай на мъж, който цяла седмица е залъгвал глада си… със сняг, на втори поглед е абсурдно пиарки да обясняват, че било естествено да се фука с подобни глезотии.
И тук именно е проблемът. Бедата идва от демонстрацията на заможност – най-малкото форма на неучтивост, когато една трета от българите живеят под прага на бедността. Затова и не толкова богатството дразни, колкото навирането му в очите на хората; не толкова луксът отблъсква, колкото показният стандарт на живот. Проблемът, най-сетне, е и естетически, дори не заради фигурата на Лиляна Павлова. Некрасиво е да афишираш забогатяването си във и от властта, неприлично е да се гордееш, че си парвеню. Ако се погледне отстрани, самата тя ще види, че гледката е твърде жалка, а „шармантният Dior“ не просто не я прави дама – обратното, той изрично подчертава, че не е…
Уви, нашите политици не разбират това, и даже се сърдят, когато някой им скръцне със зъби за „лъскавите чепици“, служебни коли, сътрудници, пиарки и секретарки, милиони потрошени за охрана и „представителни нужди“. В този ред на мисли е много вероятно и самата министърка да е абсолютно убедена, че не е сторила нищо неприемливо, тъй като в някакъв момент тези хора изглежда губят връзка с реалността. До степен, че и мнозина от нас вече не намират разгула на политическите новобогаташи за недопустим, а скандал с тоблерон, купен с държавни пари, им се струва даже нелепица.
Шведите обаче съвсем не мислели така, и за секунда не сметнали случката с Мона за нелепа. За тях наистина нямало значение дали Сахлин е изхарчила 100 или 100 000 крони – важното е, че парите са от служебната й кредитна карта. По-важното – че нейната постъпка е нечестна, защото си е позволила да се облагодетелства от своя пост. От самия достъп до властта, който би трябвало да предполага не само облаги и рязко подобряване на жизнения стандарт. В Expressen дори излиза обширна статия, в която пише за „Синдрома Мона Сахлин“ и се размахва пръст на шведските политици, че са длъжни да се отчитат къде е отишла всяка крона от собствените им заплати, кога и за какво са ползвали кредитните си карти. Припомнено им е и с какво облекло, чанти и обувки е редно да се появяват пред своите избиратели, защото „това, по дяволите, показва отношението им към нас!“
Е, в нашия случай то също е ясно: една Prada надменност и цял Dior неуважение. Напълно неуместен шик, който ни оставя раздвоени дали да се разсмеем или пък ядосаме. А ако речем да се ядосаме, дълго да се чудим на кого по напред – на Павлова ли, на демагозите ли, които хем раздухаха скандала, хем са същата стока? Или най-вече на себе си, които позволихме на всички тези верблюди да ни се подиграват, че и, по дяволите, приехме това за нормално!
