Информация от печата: „49% от българските деветокласници могат да решават проблеми в сътрудничество от най-ниска степен на сложност, още толкова се справят и със средно трудни задачи, а само 2% решават най-сложни казуси, които изискват високо ниво на сътрудничество и екипна работа. Това показват резултатите от участието на страната ни в новия модул на международното изследване PISA 2015, посветен на оценяване на уменията за 21-ви век, които по принцип се формират при проектобазираното обучение – общуване, управление на конфликти, организиране на екип и т.н. От 51 държави, тествали учениците си дали могат ефективно да участват в дейности за решаване на проблем съвместно с един или няколко партньори, България е на 40-о място с резултат, значително под средния за останалите страни – 444 точки от 1000 възможни, както и на последна позиция сред държавите от ЕС.“
Колко голям проблем е, че не сме достатъчно добри при работа в екип? И ако е вярно, че има такова нещо като интелигентност на множеството, това колко се отразява на интелигентността на нашите решения и изпълнения? Да, има такова нещо като интелигентност на множеството, казват специалистите. Ето един от христоматийните примери. През 1968 г. американската атомна подводница „Скорпион” изчезва с 99 души екипаж някъде в Северния Атлантик. Разследване, търсене на игла в океан, започнали няколко екипа. Сред тях и изтъкнатият изследовател на дълбините Джон Крейвън – човекът, който освен на експертността, заложил и на колективната интелигентност и на фактора „предчувствие”.
Крейвън разработил поредица от версии за това, което би могло да се е случило с подводницата – механична повреда, атака от неприятелска подводница, инцидент с торпедо и т.н. Събрал екип от хора с различни познания: математици, инженери, спасители, подводничари. Решил, че неговият екип няма да работи като другите – да прави общи обсъждания, да търси консултанти и да стигне до общо решение. Крейвън предоставил на всички участници възможните версии и поискал лична оценка за всеки от сценариите. Всеки трябвало да даде своите залози за причината, за скоростта на потъването, за ъгъла на снижаването и т.н. Никой всъщност не давал краен отговор къде би могла да е изчезналата подводница, а само мнение за достоверността на различни предположения.
Крейвън вярвал, че ако събере всички мнения, предчувствия, догадки и изгради съставна картина на гибелта на подводницата, ще има и отговор къде се намира тя. Взел всички предположения и използвал формула, известна като теорема на Бейз (по тази формула се изчислява как новата информация за дадено събитие променя предишните очаквания за вероятността то да се случи). В крайна сметка Крейвън разполагал с колективната преценка на групата къде е подводницата, известна в този случай като точката „Оскар”. Крайното групово предположение не съвпадало с нито една от личните догадки на участниците. Пет месеца след изчезването на подводницата „Скорпион” тя била открита на 200 м от точката „Оскар”, посочена от Джон Крейвън въз основа на експеримент, залагащ на груповата интелигентност.
Сега се налага да отидем при една друга теория, тя е за индивидуалистичният и родов манталитет, които преобладават в отделните общества. Неин автор е холандецът Хофстеде. В западните общества преобладава индивидуалистичната култура. Децата напускат семейството след пълнолетие, отношенията са по-директни, не се губи време за витиевати заблуди, индивидите се заявяват и отстояват по-решително и се сработват лесно в екип при обща задача. А в самите екипи се акцентира върху това кой какво може, а не върху слабостите на отделния член. Защо? – за да се увеличава моженето, а не отделният член на екипа да се чувства непълноценен от това че има, неща, които не умее.
Обществата с родова култура са по-различни. По какво да разпознаем едно родово общество, питат Хофстеде. По това до колко години семейството се грижи за детето, по дистанцията от подчинения до началника, по разстоянието, от което разговарят хората, но най-лесно по бездомните кучета. Там, където има бездомни кучета, обществото със сигурност не е индивидуалистично. Смешен признак, но добре онагледен в рамките на датската столица, например. По улиците на Копенхаген няма бездомни кучета. Но я отидете в Кристияния, автономната оградена територия на „Децата на цветята”, която се намира почти в центъра на Копенхаген. Там действат законите на комуната, в която вече живеят трето поколение хипита. Ако някой се кандидатира за жител на Кристияния, цялата комуна трябва да го одобри и приеме. Колективистично общество от най-чиста проба. В Кристияния се разхождат бездомни кучета. В смисъл – ничии. Или както ми обясни един отнесено пушещ жител: „Всяко куче е на всеки.”
Къде сме ние? Географски – по средата. Исторически – място на среща между „Червения площад” и „Трафалгар скуеър”, при която и двете сили търпят поражение. Политически – пътуващи напред към Брюксел с втренчен поглед в огледалото за обратно виждане. Религиозно – православие, в което Бог не те оценява според труда (този зор той е отредил за протестантите), а според това колко се разкайваш. Ето оправданието ми, че намесвам религията: според изследване на ООН за индекса на човешко развитие (където най-развитата страна има индекс 1, а най-изоставащата 162) протестантските страни в Европа са със среден индекс на развитие 9,2, католическите – 17,4, православните – 62,6.
Българската култура не е нито индивидуалистична, нито колективистична. Тя е и индивидуалистична, и колективистична. Индивидуалисти, но не индивидуалности. Хора, които живеят на групи, но трудно работят в екип. (Писателят Атанас Славов: „Като се качиш в космоса и погледнеш към земята, където има струпани най-много хора пред една врата, да знаеш, че там е България.”) Нашата култура е по-скоро родова. В чистия си вид родовата култура може и да е била погребана под ореха в двора на Гераците, както сме учили, но тя е възпроизведена в групова. И понеже е насочена главно към себеустройване на групата, можем да я наречем и кланова.
Типични за груповата култура са роднинските назначения, шуробаджанашките привилегии, корупцията. Освен това: лицемерното общуване за замазване на неприятни истини, смесване на бизнеса с приятелството, двойните стандарти – един аршин за своите, друг за чуждите, имитацията на правораздаване. Разделителната линия в манталитета минава между „наши” и „ваши”. Целият български преход се провали, защото основната случка в него – приватизацията, беше направена с групова, родова, племенна култура. С такъв манталитет не може да се постигне уж преследваната цел да се премине от общество на зависим колектив към общество от самосправящи се индивиди.
И – изглежда парадоксално, но е истина – общества с родова, групова култура имат проблеми с работата в екип. Не защото не могат да съберат хора с експертни познания, а заради манталитета, заради навиците, заради традицията дори в екип да се разделяме на наши и ваши, да толерираме своите и да засрамваме чуждите. И най-вече: защото не можем да поставим голямата обща цел над малкия си личен интерес.
Така е при деветокласниците, така е в институциите, така е навсякъде. Това, че децата не са се представили добре, не е просто и само детска работа. Причините са по-дълбоки, отколкото ни се иска. И по-неудобни – налага се да се видим такива, каквито си въобразяваме, че не сме.
