Сегашната вълна от мощни улични протести има аурата на déjà vu. Мнозина вече обърнаха внимание, че „този филм вече сме го гледали“. Цялата „арабска пролет“ бе в този жанр, но тогава събитията имаха неповторим компонент. Те бяха новост, новина, социален взрив на места, където обикновено се взривяват бомби. Някои бяха запленени, други ужасени, но всички гледаха и коментираха. Сега случващото се в Ирак, Ливан, Алжир и Пакистан далеч не буди същия интерес. Вярно е, че моментната вълна включва и други, по-интересни места като Хонг Конг и Чили. Първото впечатлява със смелостта, устойчивостта и изобретателността на протестиращите. Вторите изненадват, защото нямат особено пъстра история на подобни събития. Погледнато оттук, Чили се възприема като относително богата и подредена държава, в която подобен взрив е малко неочакван. Натрупванията от площадно недоволство обаче през последните години съвсем не се ограничават с по-далечни за нас дестинации. В сърцевината на „стара Европа“ две държави попаднаха в подобни ситуации. Преди няколко години, източната част на Германия бе залята от недоволство срещу политиката на правителството по бежанските и имигрантските въпроси, а „жълтите жилетки“ във Франция просто отказват да се приберат от улицата. Очевидно се случва нещо по-дълбоко.
Парадоксално е, че вниманието на повечето коментатори продължава да е върху инструментите на тези протести, а не върху тяхната по-обща динамика и влияние върху самото функциониране на съвременните политически системи. Този поглед спрямо недоволството се появи още около 2011 година с „арабската пролет“. Веднага последваха етикетите – „Туитър революция“, „Фейсбук революция“, „Телеграм революция“ и т.н. Социалните медии се превърнаха в универсално аналитично обяснение на протестите, задължителното „ново нормално“, без което самоорганизацията в съвременния свят е невъзможна. Медиите се напълниха с истории и разкази за този процес, как изглежда той в отделните страни, кои са основните играчи в конкретните ситуации. По-любопитно обаче е, че привлекателността на това обяснение продължава да е все така голяма. Последните вълни от недоволство отново биват отразявани и анализирани през призмата на технологичните инструменти, през внезапния взрив, който става възможен чрез опосредстващата функция на отделните платформи. Сякаш повечето наблюдатели не могат да излязат от аналитичната романтика на самотния борец за справедливост, който разгаря пламъка на недоволството и повежда цяло едно общество след себе си.
Всъщност, от множеството протести през последните години вече може да бъде изолирана една по-обща политическа картина и динамика. Разбира се, с всичките задължителни условности, че не може да обхване цялата сложност и пъстрота и не се отнася в еднаква степен за всички страни. В западните общества, ключовата промяна е счупването на дълголетния модел на политическо представителство чрез политически партии и социални движения, които периодично преливат в тях или ги допълват. Самите партии стават все по-малко национални, свиват се вътрешно и избутват встрани отделните фракции в тях. Казано иначе, престават да бъдат „широки тенти“, под които могат да се интегрират във вътрешна коалиция различните идейни нюанси на една политическа традиция. Идентичностите се множат и започват да си търсят нов дом, форум и инструмент за представителство. Това пък фрагментира партийните системи, прави сформирането на правителства много трудно, а управлението почти невъзможно. По този начин наглед се постига важна задача: по-точно отразяване на социалното многообразие, но се плаща цената на по-лошото управление. Неизбежната фрустрация от запушената политическа система пък води до трупащо се недоволство, което се взривява през механизмите на директната комуникация. Така площадното недоволство се оказва вентилационната система, която на практика отприщва безизходицата и вълната тласка политическите институции към конкретни и бързи решения, които в повечето случаи надали са особено оптимални. Временното оттласкване от безпътицата регенерира донякъде системата, площадите опустяват и така до следващата социална експлозия. Сякаш това е вече политическия ритъм на, най-вече, западните общества.
Извън Европа, този модел очаквано не съвпада напълно със събитията в Латинска Америка и близкия Изток. Все пак, в Чили например съществуват немалко прилики. И там през последните години има ротация на различни партии в управлението без очевиден ефект върху натрупаните напрежения. Блоковото групиране в Парламента се фрагментира и все повече партии се борят за влияние и представителство. Отлагани са решения на множество управленски дилеми, свързани най-вече с неравномерното развитие на икономика по региони и социални групи, както и достъпа и функционирането на публичните системи, най-вече здравеопазването. Нещо повече, и там имаше взривове на недоволство, които даваха тласъци, но не доведоха до съществени промени. Това се случи още през 2006-та, а после през 2011 година. За няколко години управляваше и левицата. Нефункционалността на партиите е отдавна още по-очевидна в политическите системи на близкия Изток. В Ливан сега се вдигнаха и срещу тях, просто защото те са кухи институционални черупки, скриващи конфесионални и наследствени клики. Тяхното многообразие единствено илюстрира още по-убедително палитрата от разделения, която се крепи в заплатени и несигурни баланси. В Ирак пък партиите приличат на сложни и нестабилни пресечни точки на племенни, конфесионални и чисто опортюнистични интереси. С много и различни външни спонсори и поддържащи структури. Очевидно е, че и в двата случая те нямат и минимален шанс да осъществяват своите базови функции. В Хонг Конг пък авторитаризмът на официалните власти автоматично създава стимули за политическа активност отвъд партиите. Избухването на недоволство през 2014 година там просто подготви почвата за сегашните далеч по-организирани и устойчиви протести.
В тази епоха на площадно недоволство управлението ще се намества чрез вълни от сривове и протести. Те ще бъдат едновременно механизми за колективно изпускане на натрупано социално напрежение, но и за отпушване на най-различни проблеми, които дълго време стоят затлачени в задънена улица. Разбира се, това не е рецепта за особено умни и правилни решения, просто защото политическата страст на момента далеч не е най-добрия съветник. Смисленото управление все така ще изисква други неща – търпение, ясна посока и воля за развитие, осъществяване на подредени идеи за промяна и т.н. Това ще остане привилегия на малко политически системи. Периодът между социалните взривове ще е мъчително безвремие на трудни и ежедневни баланси, минимална промяна и често фрапантна безпътица по отношение на фундаментални предизвикателства пред обществата. Това междувремие ще е изпълнено с непрестанна истерия през крещящите нови канали на социална комуникация и тя ще създава усещане за значимост, за драматичност на политическото противопоставяне, без това обаче да решава съществени проблеми. Постепенно хората ще се привържат още повече към площадното недоволство, защото то ще стане единственото пространство, създаващо чувство на обединение. Именно и само там ще бъдем част от по-голяма и значима общност, която ни изкарва поне временно от затъването в гетата на все по-фрагментираните платформи, където отчаяно се опитваме да сглобим някаква своя интегрирана и смислена идентичност. Площадът ще е подарък от илюзии за възвърната значимост и лице.
