2018 – та ще е странно трудна за ЕС. Не защото има някакви особено тежки кризи за овладяване или пък избори, които носят неизвестност и притеснения. Точно обратното, именно отсъствието на подобни рискове отваря политически прозорец за действие, какъвто не е съществувал поне от десетилетие. В този смисъл, всякакво оправдание за бездействие или липса на фокус няма сериозни основания. Само допреди месеци подобен прозорец приличаше на политически лукс, който скоро няма да навести сегашните лидери на Европа. 2017-та се очакваше да е годината на политическите изненади и трудности от нарастващото влияние на по-крайни партийни формации, а общественото недоволство от съюза остана високо. Доскоро поредицата от кризи просто не даваше нужната глътка въздух за по-дългосрочен и спокоен поглед върху случващото се. В този смисъл, настоящата година е изпълненото пожелание на много политици. Но годината ще е кратка, през пролетта на 2019-та са следващите избори за европейски Парламент и тяхната нарастваща политизация със сигурност ще свие полето за маневриране. Затова идните месеци носят особена отговорност за сегашните ръководители на ЕС и държавите-членки. Всеки провал ще бъде лишен от убедителни оправдания.
Основната причина за относителното спокойствие е отсъствието на парламентарни избори във важни, системни страни-членки и относително ниското ниво на непредсказуемост там, където те предстоят. През настоящата година има избори в страни като Италия, Швеция и Унгария, но никъде не се очертават правителства, които ще бъдат склонни да блокират ключови пакетни решения в съюза. Например, недоволството в Унгария от задължителните квоти ще остане, но останалите елементи на миграционния пакет не предизвикват непреодолими протести от Будапеща. Италия пък няма да стопира предложенията за еврозоната, повечето от които всъщност вече отразяват в съществена степен интересите на южните страни-членки. Дори участието на движението на Бепе Грило или „Северната лига“ във властта вече не предизвиква чак такива притеснения, защото анти-евро реториката им непрестанно отслабва. Те вече не говорят за напускане на еврозоната, а за предоговаряне на някои от ограниченията пред правителството в Рим. Това няма да е проблем и прилаганата гъвкавост спрямо Франция може да бъде приложена и тук. Емануел Макрон спокойно навлезе в своя мандат и очакваните вълни на недоволство от неговите реформи така и не се случват.
Неочаквано за мнозина Германия се превърна в основната въпросителна и причина за свиването на политическия прозорец на 2018-та година. Пред новата „голяма коалиция“ има все още немалки препятствия, но тя все пак изглежда логичния завършек на политическото безвремие след изборите. Правителство на малцинството също изглежда възможен изход, при който по европейските теми ще има немалко съгласие върху което да стъпи бъдещия кабинет. Единствено предсрочни избори биха могли да стеснят допълнително сегашните възможности за важни решения. Движението на политическите ангажименти след вота обаче вече започна да оформя и полетата на евентуално бъдещо съгласие с останалите партньори. Например, по отношение на реформите на еврозоната може да се очаква немско съгласие за създаването на европейски валутен фонд и за специален инвестиционен фонд, който обаче ще е далеч като финансово изражение от желанието на Макрон. Създаването на нови институции като отделен финансов министър е по-малко вероятно и най-много да има някакъв общ ангажимент в бъдеще време. Малко вероятно е да има положително развитие и по отношение на създаването на де факто фискален съюз, но може да се очаква известно облекчаване на примката срещу извършване на амбициозни икономически реформи. Малко неочаквана е и изразената готовност за завишаване на германската вноска за новата финансова рамка, разбира се, срещу съответните изисквания за по-разумни инвестиции и дисциплина.
Наближаващият политически прозорец обаче идва не просто с оформящ се консенсус по въпросите на еврозоната. Макар и в по-малка степен, това се случва в областта на имиграцията и бежанците и отразява плавното изместване на дебата и политическите позиции към по-рестриктивни модели. Обща линия на бъдещите промени е засилването на функциите на институциите на съюза, които имат отговорности по тези теми. Това са общата гранична полиция, Европол и Евроджъст, европейската служба за убежище, но процесът ще бъде видим и в постепенното изместване по отношение на финансирането и осъществяването на връщанията на нелегални имигранти и хора с отхвърлени молби за убежище, информационните обмени и т.н. Има основа за компромис дори по така острия въпрос на квотите за задължителен прием на бежанци, възможно е той да остане като механизъм само при критични ситуации, но с труден режим на активиране. Промяната на регламентите за бежанците остава проблемна, но при наместване на другите парчета от пъзела и тук може да се постигне съгласие. Годината ще е важна и за развитието на други аспекти на вече стартиралото изграждане на „съюза на сигурността“ и най-вече военното сътрудничество, което се оказа неочакван успех през 2017-та и отвори пътя на идеи, които срещат съпротива още от самото изграждане на европейските общности преди десетилетия.
Прекалено често анализът на събитията в съюза се фокусират основно върху обхвата на секторните действия и политики, до актуалния баланс на правомощия, степента на интеграция и т.н. Много по-малко внимание се отделя на ключовия политически въпрос дали и в каква степен той успява да отговори на актуалните очаквания и изисквания на своите граждани, да идентифицира дългосрочните рискове и възможности и да започна да ги управлява. През последните години ЕС основателно бе критикуван, че се опитваше да отиде твърде далеч без да има достатъчно гражданска подкрепа за своите амбиции. След множеството политически сътресения и вълни от евро недоволство, сегашният политически прозорец калибрира своите амбиции и посоки на движение, обърнат към гласовете и притесненията на европейските граждани. Затова е и ориентиран почти изцяло към предотвратяването и управлението на кризи, било икономически, миграционни или бежански. С новата финансова рамка и средствата за тях ще нараснат чувствително, за да бъдат намалени луфтовете между амбициозни политики и амбиции и финансовия и институционален ресурс за тяхното осъществяване. Тази синхронизация между граждански нагласи и политически действия трябва да повиши и самата легитимност на организацията. В този смисъл, идните месеци са рядко срещана възможност за разумна политика. Остава да видим дали има достатъчно разумни политици, които да я направят реалност.
