Години преди корона кризата, съвременната държава бе започнала своето разрастване. Сега нейната експанзия се ускорява и това е видно в обществените очаквания, нарастващите публични разходи и дългове и новите инструменти на интервенция. Независимо от многото коментари за обратното, неолибералната революция на последните десетилетия не толкова сви държавата, колкото ограничи превръщането й в Левиатан. В края на 70-те години на миналия век този риск бе съществен, поради силния скок на регулациите и изземването на богатство, които вече започваха да парализират пазарните системи и свободното предприемачество. Нео-консервативната вълна на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър спряха и частично обърнаха тези тенденции в няколко посоки – данъчни реформи, замразяване на публични разходи, дерегулация. „Голямата рецесия“ от 2008 година нанесе силен удар по този подход, но мащаба на сътресенията приоритизира удържането на цялостната система за сметка на някакви по-дълбочинни промени. Това обаче се променяше още преди сегашната пандемия. Сега към динамиката за промяна следва да добавим и завишените очаквания към държавата по време и след корона кризата и геополитическите размествания, които водят до укрепване на националния и регионален протекционизъм.
Най-очевидният и коментиран пример през последните години е „зелената трансформация“, която печели подкрепа. Все повече общества споделят оценката за катастрофичен риск, който изисква много и радикални мерки във всички полета на икономическия и публичния живот. Очаквано, политиците започнаха бързо да се позиционират спрямо това разместване, макар то да е най-видимо на ниво протестна активност. Все пак, в Австрия само преди месеци бе създадена безпрецедентната консервативно-зелена коалиция, която е де факто опитно поле за последващи политически конструкции. Германия все повече прилича на кандидат за подобна конфигурация. Отвъд отделните страни, ЕС стартира своя „зелен пакт“, който ще доведе до гигантска трансформация, струваща трилиони в публични средства. Мнозина очакваха, че той ще бъде маргинализиран в стратегиите на организацията за икономическо възстановяване, но досегашните планове на ЕК са далеч от такъв сценарий. Напротив, той по-скоро ще бъде поставен в центъра им като политическата подкрепа от юг и изток ще трябва да бъде осигурена с нови милиарди за проблемния енергиен преход. Вече е очевидно и че бизнесът все по-осезаемо интегрира еко измерението в своите стратегии. Дотук ‘greening’ се представяше по-скоро като публично-частно усилие. Този мегапреход ще наруши множество бизнес модели, национални и регионални икономически структури и ще форсира размествания на значими групи заети в различни сектори. Много икономисти вече предричат неизбежния риск от ново разрастване на държавата с цел ограничаване на различните последствия, генериране на нови стимули и нарастване на разходите.
През последните години се оформиха още две големи области, в които има нарастваща подкрепа за повече държава. След прилагането на други подходи, все повече хора настояват за подобна интервенция. Става въпрос за дигиталния преход и неравенството. Разместванията тук също са едновременно на нива общества и политически системи, макар отсъствието на драматична спешност да води до по-ограничено внимание към тях и по-малко ясно дефинирани политики. В някои отношения, дебатите продължават, но корона кризата е в състояние да наклони везните. Например, фиаското на Франсоа Оланд и неговия опит за свръхвисоки данъци върху по-заможните малко укроти ентусиазма на радикалите и внесе доста реализъм. В този смисъл, на политическо ниво на пръв поглед има временен паритет между поддръжниците на силно прогресивна данъчна система и тези, които продължават да настояват за подкрепа и създаване на възможности на равен шанс, вместо мащабно преразпределение. Но корона кризата генерира консенсус срещу повторението на подхода на ограниченията след 2008 година и вдигането на данъци и по-стъпаловидна данъчна система изглеждат все по-вероятни. Дискусиите за дигиталния преход също са в интересна точка. Към момента за основни опори се припознават образователната система и инвестициите в бизнеса, но дигитализацията генерира все по-дълбоки стопански размествания и мнозина очакват разширяване на защитните социални мрежи, защото се съмняват в бъдещите си позиции в новата икономика. Корона кризата илюстрира и сериозна социална пропаст в степента на дигитални ресурси и подготовка и това допълнително ще постави държавата под императив за реакция.
След 2016 година възникна още една любопитна политически линия, която все повече начертава нарастваща роля на съвременната западна държава. Електоралните сътресения в САЩ и Великобритания извадиха на преден план регионалните разделения вътре в самите държави и те вече се приемат като ключов източник на поляризация и недоволство. Съществен елемент на популистките протестни вотове е именно този все по-сериозен разрив, на който толкова много правителства просто не обръщаха достатъчно внимание през последните десетилетия. Доколкото той беше осъзнаван, неговото преодоляване бе оставено на естествената пазарна динамика, която в крайна сметка генерира нови икономически дейности на мястото на разрушените. Но това отдавна не е достатъчно и затова през последните години все повече правителства във все повече държави използват държавната интервенция, за да сближат регионалните диспропорции. Сегашният кабинет на Борис Джонсън е особено показателен пример в това отношение, защото това свиване на регионалното разделение е сред опорните идеи на управленската му програма. Новото австрийско правителство също се захвана с тази задача, макар там тези разделения все още да не са толкова съществен генератор на политическо недоволство. Съвсем очаквано, повечето управленски инструменти са свързани с намеса на държавата и включват изграждането на нова инфраструктура, преместване на индустрии и държавни институции, нарастване на разходите за образование и социални дейности, преференции за привличане на нови инвеститори и други. В значителна степен, регионалната политика се одържавява.
Корона кризата и нарастващите геополитически напрежения отварят допълнително пространство за засилена роля на държавата в икономическия живот. Всъщност, това се случва около палитра от линии на развитие. Нарастващото напрежение между САЩ, Китай и Европа генерира динамика към регионална самодостатъчност и предполага частично връщане на производства, укрепване на собствени ключови индустрии, протекционизъм от външни агресивни интереси и създаване на нов гръбнак на стратегическа инфраструктура, който изисква държавно планиране, разходи и защита. В рамките на Европа, този процес ще има и параметри на ниво ЕС, което е вече очевидно от новата многогодишна финансова рамка, както и мерките за възстановяване от корона кризата. На практика, в сегашната ситуация трите центъра имат все по-напрегнати политически отношения помежду си и средносрочните перспективи не са особено оптимистични. Европа отново иска да създава „индустриални шампиони“, които да се противопоставят на китайските и американските. САЩ пък са вече недоволни от асиметрията в достъпа на Китай до глобалната икономика. Отвъд международния аспект на тази ситуация е очевидно завръщането на голямата държава. Нещо повече, това не прилича на временна динамика. Пред нас е един от най-съществените елементи на реалното „ново нормално“.
