„Около 40 милиони души умират по време на „испанския вирус“ през 1918 година. Сега на земята има шест пъти повече хора и затова просто можем да увеличим мащаба до около 200 милиони починали“. Годината е 2005-та и светът се тресе от т.н. „птичи грип“, в крайна сметка между 2003 и 2009 година в света от него умират 282 души. През 2009 година, същият професор и неговия екип прогнозират смъртност от поредния, този път „свински грип“ в обхвата между 0.3% и 1.5%, а британското правителство прави прогноза, че поне 65 000 души ще починат в страната. В крайна сметка, това се случва на 457 британци, или 0.026% от заразените. В още по-далечната 2002 година, същият учен прогнозира, че между 50 и 50 000 души вероятно ще починат от болестта „луда крава“, а броят им може да скочи до 150 000, ако тя плъзне и по овцете. Отиват си 177 души. Между тези три случая обаче има връзка, прогнозите са на професор Нийл Фъргюсън и неговия екип от „Имперския колеж“ в Лондон, върху чиито модели и предвиждания в момента стъпва британската правителствена политика.
В бясното препускане в търсене на бляскави диагнози за различния пост-Covid свят, една е особено любопитна. Най-малкото, защото е обърната към миналото, към важна част от загубеното минало. Става въпрос за срива на авторитета на експертите, онази широка общност от хора, която е извън света на субективните мнения, на внезапните хрумвания, на импресионистичната мисъл. Пръснати из огромни полета на нашите общества, те бяха всъщност техните често невидими опори, водени от полученото знание, емпирично генерираната мъдрост и научната картина на света с всички нейни логики, закони и предписания. Безмилостната атака по всички авторитети обаче постепенно застигна и тях. Нещо повече, през последните години тази широка общност започна да бъде интерпретирана като отделна група със своите специфични културни и социални характеристики. Постепенно експертизата бе „деконструирана“ и в крайна сметка постепенно редуцирана до просто специфичен, макар и институционализиран, предразсъдък. Смисълът на тази операция започна да става видим в конкретни ситуации. Например, в рамките на разгорещените дискусии за или против оставането на Великобритания в ЕС, експертите бяха донякъде делегитимирани, защото тяхната професионална експертиза бе, твърди се, повлияна от културната им и групова специфика. В конкретния случай, те бяха обявени за част от либерален, европейски елит, социализиран в пост-национални нагласи, културно отдалечен от своето общество и, в крайна сметка, вече напълно непредставителен за него. Между това твърдение и загубата на доверие и авторитет крачката бе само една.
Паниката обикновено произвежда бърз консенсус. Бяха необходими само няколко дни, за да обявяват мнозина, че вярата в експертността се е завърнала. Кадрите на скептици като Доналд Тръмп и Борис Джонсън, строени пред своите национални медицински съветници сякаш обърнаха в рамките на дни натрупаното недоверие. След няколко седмици на колебание, и двамата започнаха да формулират решенията си според различни групи експерти, на моменти го правеха дори със сериозна доза показност. Най-ентусиазираните техни критици отидоха обаче още по-далеч. Те не просто обявиха фалита на атаката срещу експертността, но настояват за завръщане на рационалността в политиката. В някои по-омекотени варианти, това звучи и като обръщане на анти-институционалната, анти-establishment политическа контрареволюция от последните няколко години. Тази интерпретация за турбуленциите на периода настоява, че публичните институции са целенасочено подкопавани от популистки изкушени фигури като сегашният президент на САЩ и премиер на Великобритания. Настоява се, че победата на „народа“ над „елитите“ със сигурност означава и проблематизиране на безотчетните, либерално настроени, псевдо-експерти, които маскират своите политически предпочитания зад претенциозния език на науката. Описана по този начин, тази криза се решава с обръщането на ситуацията, с тяхното завръщане като ключови субекти в управленския процес. Както често се случва обаче, проблемът е преувеличен, а решението неубедително, дори наивно.
Проблематизирането на ролята и позициите на експертите съвсем не е случайно и се корени в множество политически решения през последните десетилетия. Същността на проблема произтича от деполитизирането на най-различни важни управленски решения и прехвърлянето им в полето на технократи и тесни специалисти. Това се оказа неизбежно последствие от широкия центристки консенсус, в рамките на който най-различни съществени идейни спорове просто приключиха, бяха технологизирани и директно извадени от полето на политиката. Например, това е видимо в областта на икономическото управление и най-вече монетарната политика. Централните банки получиха ясен мандат и бяха направени напълно независими. Посланието бе, че управленската рационалност е тя да бъде поверена на подготвените експерти, за формулиране и изпълнение. Казано обратно, на политическото не може да се има доверие. Няма съмнение, че това твърдение дълги години бе промотирано и влиянието на технократите нарастваше непрестанно, както и грешките им. Подобно състояние подкопаваше и базовото разбиране за политиката като поредица от управленски избори, за които се носи отговорност. По горната логика, политиците просто трябваше да легитимират и приведат в действие научната рационалност.
Реакцията срещу подобна промяна бе неизбежна, донякъде и неизбежно радикална, реторически пресилена, за да бъде политически инструментализирана. Защитата на технократизацията на управлението обаче сгреши в превръщането й в някакъв тотем на либералната демокрация, без да си дава сметка, че тя всъщност вървеше в обратна посока на множество нейни принципи – затваряне на цели публични полета за дебати, за сблъсък на мнения и анализи, за реална политическа отговорност и други. Приравни тази критика с фронтална атака срещу демократичните системи. Улесни монополизирането на претенцията за знание, позволи неговото институционализиране и нарече враг всеки, който не одобряваше тази нова ситуация. Започна прекалено лесно да прощава грешките на привилегированите технократи, както например се случи с безобразно сбърканите прогнози на експертите на британското финансово министерство преди референдума за оставане в ЕС. Професор Нийл Фъргюсън може и да е прав за корона вируса. Но може и да не е, както се е случвало преди. Затова е необходимо до него да има още поне няколко специалисти, всеки със своето аргументирано мнение, всеки с готовността да го защитава и спори. За политиците ще остане трудната, традиционна и неизбежна задача да ги изслушат, преценят и поемат риска и отговорността за своите решения.
