Ускореното раздалечаване на европейския Запад от европейския Изток е сред най-значимите политически процеси на последните години. Конвергенцията между тях бе една от големите цели на пост-комунизма, която обществата на бившия соц лагер почти еднозначно си бяха поставили. Първите години след падането на Берлинската стена бяха плътно заети с изпълнението на това социално, политическо и икономическо желание. Разширяването на европейското стопанство на Изток и постепенното присъединяване към Съвета на Европа, НАТО и ЕС бяха не просто поредица от символни жестове, а съвсем реални крачки в тази посока. При това реинтеграцията се случваше на всички нива – индивиди, семейства, студенти, общности, компании, публични институции, култура и т.н. Икономическото сближаване се ускори и някои от централно-европейските държави вече надминаха по доходи почти всички южни държави с изключение на Италия. Останалите също се приближават, макар темпото на наваксване да спада през последните години. Кризисното десетилетие от 2008 година насам обаче и много от неговите последствия започнаха отново да отварят дистанция между европейския изток и запад. Сега тя не просто се увеличава, но и обхваща все повече теми и въпроси.
Политическото им светоусещане се раздалечава. Години наред, източно-европейските държави системно моделираха политическите си системи спрямо либералния модел от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Картата на тази промяна изглеждаше достатъчно понятна и очевидна и бе на практика приложена в рамките на по-малко от десетилетие. Нейните основни елементи бяха демократична конституция с разделение на властите, защита на всички базови индивидуални права, механизми за представителство, независимо правосъдие, свободна публичност, инструменти за защита на малцинства и т.н. Докато обаче източна Европа се бе фокусирала върху нормативната либерална рамка от годините на падането на комунизма, западно-европейските политически системи тръгнаха в по-друга посока. Казано най-общо, те поизоставиха институционално – инфраструктурния гръбнак на своите демокрации и се насочиха към все по-дълбоко развитие и интегриране на политиките на идентичността, при които непрестанно множащите се претенденти за собствена идентичност, права и привилегирован статут застават в центъра на системата. И с тази маневра усилиха политическия дисонанс между двете части на „стария континент“. На западният либерализъм, изтокът отговаря с настояване за „мажоритарна корекция“.
Раздалечаване е осезаемо и в икономическата динамика и мислене. Източна Европа доскоро догонваше, но по вчерашен аршин. Привличаше производства и индустрия, докато на Запад преходът към информационна икономика се ускоряваше непрекъснато и променяше общата стопанска структура. Западна Европа се обърна към бъдещето, точно когато източна придоби пълните контури на нейния отминаващ стопански модел. Нашите стопанства научиха как да се интегрират в производствените вериги на запад от Виена, но сега тепърва ще трябва да се учат отново как това може да стане при новите постиндустриални реалности. Независимо от значимия напредък, в бившите комунистически страни теми като дигитализация, иновации и изкуствен интелект дълго време ще звучат като част от заключения на партиен конгрес. Все по-често сме свидетели и на разминавания в икономическото мислене. Ако изтокът се нуждае от повече пазар, за да може да навлиза по-дълбоко в западните стопанства, то западът все по-често говори за национална / европейска протекция и непазарно окрупняване и създаване на „европейски шампиони“. Изтокът иска продължаваща либерализация на единния пазар, докато западът иска публична защита от конкурентите САЩ и Китай. В основата на новите „икономически шампиони“ ще са западни компании, за източните остава възможната роля на сателити.
Сериозно се разместват и възприятията за сигурност, за бъдещето на нашия континент и глобалната политика. Най-общо, западната политика превръща анти-тръмпизма в анти-американизъм, внезапно се стресна от Китай и обмисля пореден романс с Русия. Обратно, на изток САЩ продължава да е гарант на сигурност, Китай възможност за развитие, а Русия риск от завръщане на историята на зависимостта. Ако тази асиметрия се задълбочи през идните години, напреженията единствено ще нарастват, а колективните системи за сигурност и отбрана ще отслабват. Подобно разминаване е от фундаментален характер и ако се трансформира в цялостна институционална картина на бъдещите рискове и структура на международната система ще удари в сърцевината единството на широкия западен свят. Западът се страхува повече от тероризъм, а Изтокът повече от имиграция и бежанци. Нещо повече, на изток от Виена все повече политици живеят с усещането, че нашите земи се подготвят отново да изпълняват буферни функции. Политиките на ЕС за граничен контрол, имиграция и бежанци оставят такова впечатление. Западните Балкани със сигурност вървят към подобна роля, на прилична дистанция от институциите, но на първа линия за рисковете на континента.
„Зеленият пакт“ на ЕС също ще извади на показ и потенциално ускори деленията между източна и западна Европа. Ускореното „позеленяване“ отразява реална промяна в обществените нагласи в едната част, докато на другата й прилича на прибързана свръхреакция с радикални и непредвидими последствия. Предстоящият форсиран енергиен преход със сигурност ще струва много работни места в бившите комунистически държави с доста несигурен темп и обхват на заместваща заетост. Готвените промени са не просто мащабни, а много бързи и това ще натовари в значителна степен техните политически и стопански системи. Допреди година-две, източните елити се надяваха, че ще успеят да забавят „зелената промяна“, но резултатите от последните избори за европейски Парламент ясно подсказа посоката на развитие. Нещо повече, източното недоволство ще бъде усилено и от готвеното „позеленяване“ на самите евро фондове. Парите за сближаване ще останат, по всяка вероятност с известна редукция, но ще имат огромна „зелена компонента“, което допълнително ще затруднява утъпканите пътеки за конвергенция. Същото се отнася и до европейските финансови инструменти, които досега играеха добре допълващата си функция в ключови сектори като инфраструктура, конкурентоспособност и други.
Особен риск представлява възникващия дебат за това дали ЕС се опитва да наложи някакъв унифициран, общо-европейски културен модел. Ценностната база на съюза винаги е била достатъчно многолика и плуралистична, стъпва върху базови принципи като защита на човешки права, малцинства, разделение на властите и т.н. Големият въпрос е дали палитрата от ценности вече не са ранжира по един конкретен начин, който се представя и институционализира като универсален. Например, дилемата е видима по въпросите на защитата на малцинствата и анти-дискриминацията. Тя може да бъде описана по различни начини, но основното изместване е от защита на индивидуални права към придаване на специален статут на всяка колективна идентичност (социална, етническа, сексуална и други) и дълбоко институционално вкореняване на нейния светоглед, независимо от последствията върху идентичностите на мнозинството. Това е сравнително напреднал процес на Запад, но дълбоко проблематичен на Изток. Намирането на баланс и точка на равновесие между тези културни разминавания в двете части на континента е ключове задача на идните години. Ако ЕС не успее да се справи с нея, рискува да се изложи на радикална делегитимация.
Европейският Изток е обаче обхванат и от една друга, малко разбирана умора. Тази на вечния догонващ. Нейният произход не е в ужасът от демографския срив или пък в непълното и неравномерно сбъдване на пост-комунистическите мечти. Нито е в самосъжалението от несбъдването на различни национални или клерикални блянове. Напротив, тя идва от успехите на сближаването, но непрестанното изместване на целите и реалностите, от непрестанната нужда от адаптация и промяна. В това е и най-дълбокия пласт на остатъчното комунистическо наследство – трудният отказ от удобството на безвремието на предходната система. Разбира се, всички тези динамики на раздалечаване не са нито напълно еднозначни, нито необратими. Преодоляването и съвместяването им ще остане една от най-важните задачи на идните години, защото без нейния успех, Европа никога няма да стане същински обединена и цяла.
