Знаехме, че Европа не може и няма да позволи повторение на имиграционната вълна от 2016-та. Усещането за безконтролност и системна уязвимост, разкъсващите различия вътре в общността относно имиграцията и нейните темпове, относно интеграцията, наличието на точки на пречупване, управляемостта на социалната и културна промяна, дългосрочните перспективи – списъкът от причини, дилеми и разногласия е прекалено дълъг. Социалните и политически последствия не закъсняха и европейското обществено мнение е драматично променено в сравнение с доминиращите нагласи отпреди десетилетие. Увереността в почти безкрайната способност за приемане и интегриране на хора от всякакви посоки на света е не просто разклатена, а на места и вече изместена от много по-песимистични и негативни нагласи. Икономическите аргументи за имиграция остават, но те са оплетени във все повече условности относно степен, метод, сектори, интеграционни изисквания и други. Политическите сътресения и преобръщането на партийните системи пък са ежедневие през последните години. Не беше трудно и да се предвиди, че турският президент отново ще прибегне до „бежанската карта“, колкото и нейното повторение да не носи същите ефекти за него. В целия този контекст, не е особена изненада, че поредната криза по периферията на „стария континент“ ще протече по различен начин и ще катализира множество промени.
Отвъд ежедневната конкретика на последната криза по границата на Гърция с Турция, няколко съществени нагласи и процеси вече ясно се оформят и ще се доразвият през идните години. Първата е, че имигрантските потоци са вече еднозначно инструмент за постигане на политически цели и шантаж. Турският президент дори вече не се опитва да скрие това зад някаква маскираща реторика. Напротив, това е фронтален real politik инструмент, който в различни ситуации и в различна степен ще продължи да бъде активиран. Това донякъде се отнася и за северно-африканските държави и режими, които с времето имат все по-малко аргументи за привличане на внимание и влияние. Чисто исторически, подобна промяна е с огромни последствия за европейския континент, независимо че в нито един момент всички държави и правителства ще я споделят. Еднозначната европейска подкрепа за гръцкия кабинет в сегашната криза е ясен знак за това базово разместване. Тя се допълва от няколко други възприятия и оценки. Една е за дългосрочния огромен имигрантски натиск от Африка, близкия Изток и южна Азия, който има дълбоки политически, социални и икономически причини. Втора е за нарастващата готовност на правителствата в тези региони да освобождават вътрешно напрежение чрез освобождаване на тези човешки потоци. Трета е преформатиране на нагласите към тези региони от страна на Европа – от допирна линия на общуване и развитие към поле на рискове и заплахи. Постепенно се сглобяват елементите на съвсем нова цялостна нагласа към имигрантските и бежански потоци.
Най-съществената промяна в резултат на тези размествания е ремилитаризацията на европейските външни граници. Чисто исторически, Гърция така и напълно не се отказа от предходната система за охрана и сегашното развитие я заварва по-подготвена от други. Този процес е в сравнително начална фаза и по всяка вероятност няма да се върне изцяло до времената на „Студената война“, но поне няколко промени са видими още на този етап. Най-очевидната промяна е смяната на самите методи, от охрана към защита, от правоохранителна към военна логика на организация. Това ще ограничи силно достъпа на хора, но и постепенно ще промени цялостната правна рамка на функциониране в тези зони. Временното суспендиране на бежанското право от страна на гърците бе осъдено единствено от ООН, но страните-членки многозначително замълчаха, оказвайки де факто подкрепа за страната. Едновременно ще се създаде по-развита инфраструктура по прием, разглеждане на молби и връщане на имигранти и хора с отхвърлени молби за убежище. Тя ще работи на много по-висока скорост. Ще се свият списъците с държави, от които се признават легитимни искове за защита, всички процедури ще бъдат ускорени, тепърва ще се доразвият и системите за бързо реагиране (контрол, охрана, транспорт) и изпълнение на решения. Напълно възможно е до няколко години познатата ни от десетилетия система да стане напълно неузнаваема. Това не означава, че броят на имигрантите съвсем ще се свие или изчезне, но мащабът ще е друг и всички основни параметри на процеса ще бъдат променени.
Може би най-видимата промяна е в самата готовност на западно-европейските общества да престанат да приемат без горна граница продължаващите вълни от имигранти и бежанци. След години на ускорен прием в северна Европа, обществото мнение и политическите партии започнаха да модифицират своите нагласи и постепенно промениха не просто своето отношение към нивата на имиграция, но и изискванията за интеграция и включване в социалния и икономическия живот на пристигащите. Може би най-знаков е завоя в позициите на социал-демократическите партии в региона, които десетилетия бяха флагмани на максимално отворената политика. Подобна динамика може да бъде открита и в Нидерландия, все повече във Франция и, с най-съществени последствия, в Германия. Там нивата на подкрепа за по-либерална имигрантска политика се сринаха през последните години, което намери автоматично отражение в партийните системи. Централна Европа, включващата и Австрия, е на много по-рестриктивни позиции от години и там промяната е по-скоро по посока на втвърдяване. Скепсисът на държавите на „първа линия“ пък е прекалено очевиден, за да бъде дори коментиран. Очаквано, в немалка степен тази възникваща и все по-дълбока промяна в нагласите и готовността за продължаване на отворената имигрантска политика не се формулира повсеместно и е често по-скоро имплицитна, отколкото директно формулирана в политически позиции. Но събитията казват повече от думите. Само преди дни бе отправено предложение за разпределение на хората от новата вълна от Турция. Желаещи на практика нямаше, единствено няколко държави се съгласиха да приемат съвсем органичен брой деца.
Подобни развития в Европа далеч обаче не означават, че държавите ще загубят възможността да приемат имигранти, според своите стратегии и нужди. Организираната имиграция продължава на много места, при това в страни, които са сред най-големите критици на сегашния хаос с имигрантската и бежанска политика на съюза. Малцина си дават сметка, че Полша през последните години е сред най-активните в това отношение. Нейната икономика въобще не влезе в рецесия по време на глобалната криза през последното десетилетие и недостигът на работна сила се задълбочава, поради продължаващо високите темпове на икономически растеж. Правителствата обаче търсят решения в поне две посоки. Първата е трудова имиграция от съседни страни като Украйна и Молдова. Там съществува висока степен на културна съвместимост, която очевидно се търси от Варшава и позволява не просто бърза пазарна ефективност на новодошлите, но и избягване на по-сложни интеграционни и културни дилеми в бъдеще. Въпросителната тук е в каква степен този трудов ресурс ще е достатъчно устойчив след като украинците вече започнаха да се пренасочват към други държави в рамките на ЕС. Втората линия на управление на трудовия недостиг е още по-любопитна. Тя включва внос на работна ръка от Филипините като важна причина за това е католическата вяра на пристигащите. Разбира се, страната е дългогодишен източник на качествени работници за други части на света, но отскоро те се насочиха и към Полша. Отново, съображенията са свързани и с културна съвместимост и по-висок капацитет за интеграция. Постепенното затваряне на Европа ще ограничи нелегалната имиграция, но законните канали за привличане на работници ще продължат да функционират. На прага сме на дълбока трансформация, десетилетията на отворена имиграционна политика са към своя край.
