Има такава книга „Защо не успяваме“, хубава. В нея се посочва една от големите причини – в дългата ни българска история много малко време сме били независима държава. Историческа причина, съществена. Имаме си и съвременна причина – с този политически елит какъв ти успех! Казваме го, като че ли не ние ги избираме, не ние гласуваме, не ние ги търпим, не ние сме се изпокарали заради тях. Политическа причина, също съществена. Какви са обаче психологическите причини, онези забъркани от историята и географията устойчиви наши черти, които ни правят такива, каквито сме – уж с всички предпоставки за успех, но в крайна сметка неуспешни? Какви са онези нашенски устойчиви формули, в които преминават делниците ни, тъй заети и стресови, а често тъй празни, като обърнем поглед назад. Не знам дали някой има пълен списък на причините, досещам се само за някои от тях.
Не успяваме, защото не полагаме чак толкова усилия, колкото си въобразяваме, че полагаме. Причините да съкращаваме усилията си са много повече и по-мощни от причините да умножаваме усилията си. Дори един първокласник може да си направи сметката, че не си струва да се стараеш повече от другите, щом всички накрая преминават във втори клас с отличен, както е в почти всички първи класове в почти всички училища. Какво остава за по-зрелите хора, които виждат, че тройкаджиите са се справили по-добре от тях в живота, че винаги ще се намери кой да свърши работата на мързеливия и някой винаги ще мисли вместо глупавия. Преданият винаги ще е ценен повече от можещия, подмазвачът има по-големи шансове от критикуващия и т.н. Така че едва ли полагаме чак толкова усилия да сме добри професионалисти, голямата част от усилията ги полагаме да ни дадат правото да бъдем добри професионалисти. В България не е толкова важно да можеш, колкото да намериш някой, който да ти позволи да можеш.
Не успяваме, защото не само критериите за добра работа са извратени, а и за самия продукт на работата. Никой няма да се старае да прави добър продукт, ако и лошият може да мине за добър. Добрият продукт иска да влагаш в него много ресурси, лошият е лесен и евтин. Но ако той може да мине за добър, защо да хвърляш усилия и средства в наистина добър. Ако докараш хората до низини, в които не се прави разлика между добра и лоша стока, ти си решил гениално въпроса: срещу най-малкото вложение можеш да получиш най-високата възвръщаемост.
Не успяваме, защото сме самотни в усилията си. И голяма част от силите ни отиват в преодоляването на пречки, а не в постигането на цели. Нямаме общи големи цели, защото сме хора на дребните сметки. Българската математика на благополучието предполага, че някой ще получи много, само ако друг получи малко. Няма как такава двойка да се сработи в успяващ екип. В нашите екипи всеки се изживява като жертва, като използван – точно защото личната му сметка не е толкова голяма, колкото са нуждите и представата му, че заслужава. И точно защото не може да промени установеното разпределение, променя усилията си – намалява ги, напасва ги към сметка, която е убеден, че го ощетява. Не успяваме, защото усилията ни са обезсмислени още на стартовата линия, предопределени, обречени, тъй като българските екипи се създават, за да спечели от работата им обикновено един, двамина, а не всички.
Не успяваме, защото когато хората усещат всички врати пред себе си залостени, те трябва да съчинят легенда, благодарение на която могат да понесат болката от отхвърлянето. Ние не можем да разбиваме врати, но сме експерти по легендите. Любимата ни: Ние сме прекрасни, но не зависи от нас да променим нещата. А щом не зависи, значи не се налага да правим нищо. А щом не правим нищо, значи сме невинни. А щом сме невинни, значи заслужаваме много. Но щом не получаваме много, значи сме жертви. А щом сме жертви, значи ни е много мъчно за нас самите. А щом ни е мъчно за себе си, значи имаме право да бъдем лоши с другите, за да защитим себе си. Това е кръг, от който няма излизане. В него сме включили всички потенциални виновни: Съветския съюз и Европейския съюз, бивши и настоящи военни блокове, президента на Русия и комшията, президента на Съединените щати и циганите, патриотите, соросоидите, гейовете, илюминатите, протестърите, контрапротестърите, географията ни, историята ни.
Не успяваме, защото нашият успех няма да е наш, той ще бъде присвоен. А и да остане наш, успехът тук е риск, нямането е спокойствие. Няма разлика в успеха и неуспеха в нашата страна. Ако не си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за утрешния ден, от страх. Ако си успял, не можеш да заспиваш от притеснение за устойчивостта на постигнатото, придобитото, тоест отново не можеш да заспиваш от страх. В България може да се придобива само под индиго – една е истината на първия екземпляр, друга под индигото. Затова тук нищо не ти е гарантирано освен страха, че екземплярите все могат да бъдат сравнени някой ден. По-страшните неща се случват, когато успяваш, отколкото когато не успяваш. Защо тогава да успяваш?
Не успяваме, защото не надграждаме. Рушим. А рушим защото, това ни е единственият начин да връщаме времето назад, в което ни се иска да сме били едни, а сме били други. За да заличим нежеланите си образи и биографии, сътворени в миналото, рушим веществените доказателства, тоест самото минало. Пак в името на собствените си легенди. Ние пропиляваме живота си в сглобяване на легенди, вместо да се самоосъществяваме. И точно затова не полагаме достатъчно усилия, а имитираме, че полагаме достатъчно усилия.
Не успяваме, защото все още не сме разбрали, че успехът може да е само общ. Един успяващ и всички подпомагащи неговия успех – няма такава приказка. И да има, не е приказка, кошмар е. От кошмарите рано или късно се събуждаш.
В един град обявили състезание. То щяло да бъде спечелено от онзи майстор, изпод чиито ръце излезе най-необикновеното нещо. Застягали се занаятчиите. Всеки искал да покаже нещо, което дотогава не бил правил нито той, нито някой друг. С най-голям интерес се очаквало представянето на баща и син, които си съперничели в славата. Половината град залагал на майсторлъка на бащата, другата половина говорела, че синът го вече надминавал. Дошъл решаващият ден. Един след друг майсторите показвали кой какво може. Пред хората се редели невиждани предмети от дърво, злато, метал, глина. Дошъл редът и на двамата най-големи конкуренти, бащата и синът.
Пръв бил бащата. Той бил направил голям стенен часовник. Когато стрелката показвала точен час от кутията на часовника излизала необикновено красива и майсторски изработена фигура, която съответствала на часа. В един часа хората видели да излиза фигурата на самия Бог. В два часа се появили светците Петър и Павел, в три – трите грации…Всичко това било толкова изящно и точно, така грабвало очите и сърцата, че хората предрекли – нищо по-необикновено от това не може да се направи, бащата ще бъде победителят.
Тогава последен излязъл синът. Носел само една мотика. Приближил се до най-необикновения часовник, в който все още били приковани очите на всички, вдигнал мотиката и я стоварил върху него. Втори, трети път. Докато не останало нищо.
Вцепенени и възмутени, хората все пак дали наградата на сина – той все пак бил направил най-необикновеното нещо.
