Мислите ли, че нещата биха били много по-лоши, ако избирахме министър-председателя с жребий? Вероятно сега очаквате, че ще последва твърдението, че когото и да бяхме избрали, нямаше да е по-зле. Само че не се правя на остроумна, питам съвсем сериозно. Защото на други места по света едни хора, които търсят рецепти за оздравяване на очевидно болната демокрация, съвсем сериозно се занимават с темата за жребия. Те не са толкова оригинални, колкото изглежда от пръв поглед – там, където се е заченала и родила демокрацията, изборите са се провеждали с теглене на жребий.
Атинската демокрация има две условия за съществуването си: първото, тя означава равенство пред закона и политиката, второ, хвърлянето на жребий е основният начин за постигане на това равенство. Петнадесет века по-късно силата на жребия се е запазила на малко места – в англо-саксонската съдебна система при избирането на съдебно жури, в някой страни (Испания, Аржентина, Швейцария) с жребий се избират гражданите, които отговарят за бюлетините и ги броят – което има значение, с жребий се теглят номерата на партиите за изборните бюлетини у нас– което няма особено значение.
Сигурно си казвате, че съм се размислила над неща, които нямат нищо общо с темата на деня. Нерде протести за корупция, нерде жребий. Само че жребият в най-чистия вид демокрация, атинската, е бил точно гаранция срещу корупцията. А тези протести не са просто за това да си отиде един и да дойде друг. Или поне началото им беше такова, когато то зависеше само от младите хора, които излязоха на улицата. Тях не ги интересува кои точно са в момента на власт и кои е възможно да ги наследят след оставка. Те имат претенции към начина, по който се упражнява властта. Ако властта е болна, тя ще разболее всеки, който я упражнява. Тези младежи нямат вид на хора, които искат да сменят едни управляващи с други управляващи. Те искат демокрация в здравия, чистия смисъл на тази дума. А демокрацията е замърсена и болна. Не само в България, но и почти във всички демократични страни. Това вече не е тайна. Не е и конспиративно мнение, това е просто реалността – демокрацията боледува и има хора, които търсят лечение. Може и да изглежда странно, но сред тези търсещи кръгове все повече се обсъжда възможността жребият да е изходът от днешната безпътица на демокрацията.
Един от тези учени е френският политолог Бернар Манен, ето какво пише той: “Каквито и да са от друга страна неговите заслуги и свойства, тегленето на жребий представя действително тази неоспорима характеристика, че не намесва човешката воля и не може да мине за израз на съгласието. Изборите за сметка на това осъществяват едновременно две неща: те селекционират натоварените с длъжностите, но същевременно и легитимират тяхната власт и създават у тези, които са избирали, чувство за задълженост и за ангажираност спрямо тези, които са избрали. Напълно оправдано е да се мисли, че именно това схващане за основите на политическите легитимност и задълженост е причинила изчезването на тегленето на жребий и триумфа на изборите.”
Надявам се не си представяте тегленето на жребий за кмет, примерно, да става от списък на всички жители на града. Дори в най-демократичната Атина не е ставало така. Има определени изисквания, на които кандидатите трябва да отговарят. Те от своя страна кандидатстват или биват кандидатирани от други. От този списък, в който всеки от включените има компетентността да ръководи града, се е теглило с жребий името на победителя. И мандатът му не е бил дългосрочен, ротацията е един от принципите, които придружават избора с жребий. Опитвам се да си представя изискванията за министри, да речем: външен министър – да говори английски така, че в Брюксел да не му се подиграват, когато казва „I am agree“, защото така си го превежда от български. Вицепремиер – условието е не да е секретарка на някого, а да има по-голяма квалификация от притежаването на IT карта. Министър на спорта – да не прилича на лоена топка, а да изглежда така, че сам да е демонстрация за ползата от спорта. Министър-председател – да може да общува с колегите си от Европа с нещо повече от козируване. Можете да продължите, защото стигнах до министър на правосъдието и съм затруднена.
Ето мнението и на френския икономист Етиен Шуар: „Благодарение на Интернет, избирателите започват да разбират сами, че тегленето на жребий, под граждански контрол, би било далеч по-малко вредно от настоящата ни система; то е функционирало в продължение на 200 години в Атина, преди олигарсите да вземат отново властта. Залогът за институции, които най-накрая връщат на народите политическото ръководство на икономическите механизми е чисто и просто оцеляването на вида.“
Това пък са думи на един от най-сериозните изследователи на теорията и практиката на демокрацията чрез жребий Давид ван Райбрук: „Оказваме се в неудържима и непоносима ситуация и ако бях политик, щях да страдам от безсъние да мисля за това. Като страстен демократ, и сега не спя добре. Това е бомба със закъснител. Сега привидно всичко е спокойно, но прилича на тишината преди буря. Като мълчанието от 1850 г., когато трудовите проблеми и въпросът на работническата заетост вече тлееше, но още не беше избухнал. Това е мълчанието преди дълъг период на голяма нестабилност. И ако тогава ставаше дума за правото на гласуване, днес става дума за правото на говорене. Но по същество борбата е една и съща: това е борбата за политическа еманципация и за демократично участие. Трябва да деколонизираме демокрацията. И трябва да демократизираме демокрацията.“
Демокрацията е уморена. Нашите представители не ни представляват. Демокрацията е сведена до ритуали, които изглеждат демократични. В древна Атина изборите без жребий са били синоним на олигархическа демокрация, ние днес я наричаме представителна. Тревогата от това е новото, което виждаме, чуваме, но трудно осмисляме, защото боравим със стари познания за света. Тази обърканост – какво всъщност се случва? – започна с „Окупирай“, а днес е и на софийските кръстовища и площади. Не, не казвам, че тези млади хора, които започнаха протестите у нас, искат демокрация чрез жребий – те може дори и да не са чували, че има такова нещо. Всички сме погнусени от непоносимата арогантност, безхаберие и простащина във властта. Но младите искат нещо повече от това гнусните да си отидат. Дали ще е съвещателна демокрация (Исландия), дали ще е чрез жребий (експерименти се правят в малко общности в Белгия, Холандия, Канада), дали ще е нещо съвсем различно – просто да не е това, което е сега, защото то вече има много малко общо с началната идея за демокрация. Това според мен беше протестът в самото му начало и затова се ядосвам, че към него се присламчиха хора, които замърсяват картината – хора като Мая Манолова, Александър Томов, президента Румен Радев, беглеца Васил Божков.
Младите не искат това, което иска президентът, Божко и Мая Манолова. Те са хора от новия век и ние не ги проумяваме с остарелите си понятия. Както написа Ана Клисарска в социалната мрежа младите си представят властта като мениджърски екип, който управлява компетентно, а не партийно. А по-старите трябва да мръднем на крачка от гледните си точки, овехтелите си понятия и замръзналите си представи.
