Човекът с покривната тераса и (допреди няколко дни) човекът с асансьора си получават големите заплати от данъците на човека с остъклената тераска и малката заплата. Те са от два различни свята. На малкия човек от света на избирателите тези дни новините дават възможност да надникне в просторния свят на избираемите и той се чувства… Ето как се чувства този човек, да го наречем, Кольо.
Кольо е среден човек. Не в смисъл, че е средна класа, а защото всичко му е някак средно, положението най-вече. Живее в това време, живял е и в онова време. Средно се радва, средно завижда. Роден е в среден апартамент. Отляво хол, отдясно – спалня, в средата кухня. В класа им веднага е проличавало кои няколко деца живеят в тристайни апартаменти, те говорят за детска стая. Между Колето и тези му съученици има разстояние, равняващо се на квадратурата на една стая. Няколко квадратни метра, но непреодолими. В класа му няма деца, които живеят в четиристайни апартаменти. Че имало и такива Кольо научава малко по-късно, защото тези деца не учат в неговото училище, а в по-специални. Кольо е от средните квартали. Представата на Кольо за добър живот е голям апартамент.
Кольо създава средно семейство, с две деца. И живее в подобен на родителите си апартамент, с тази разлика, че спалнята е отляво, кухнята вдясно, а холът по средата. Той надхитря живота, проектантите, архитектите и цялото ЕПК и ЕПЖ строително предприемачество – остъклява тераската, произвежда я в кухня, а кухнята се префасонира в детска. Кольо е победил кадастъра и скицата, жена му няма къде да простира прането. Висшата представа на Кольо за по-добър живот е да купи гарсониерата до тях и да я присъедини. Нощем си го представя. Зазижда врати и размества насън мебели. Мерната единица на Кольо за личен успех и семейно щастие е бройки апартаменти.
Бай Кольо е среден избирател. Не се замисля много кого харесва, неговият талант е да не харесва. Гласува за врага на този, когото не харесва. Той е роден и израснал като одържавен човек, сега се чувства сирак. Държавата му е умряла. И бай Кольо е изпълнен с гняв и мъка. По отношение на парите има даже две мъки. Първата: че той самият няма пари. Втората: че някои хора имат. Всъщност не става дума за числа и банкноти. Много банкноти бай Кольо е виждал само в криминалните филми, а по отношение на числата всичко от десет хиляди нагоре му изглежда еднакво. Дали едно нещо струва 50 или 500 хиляди, за него то е еднакво недостижимо. Както вече казахме, представата му за богатството се олицетворява от онова, което неговите родители не са имали в достатъчно количество, онова, което той не е имал като в мечтите си, онова, от което синът му скоро ще има нужда, а няма да го има – апартамент! Кольо и апартаментът – това е сакралният български сюжет.
На изборите бай Кольо гласува по средно убеждение – видяхме тия отляво, видяхме ония отдясно, хайде сега да видим третите. Третите обикновено са новите, които обещават да разкажат играта на онези, които са крали преди тях. Кольо не е крал. Не че има нещо против да е крал, но е нямало откъде. А може и да е имало, но не е знаел как. Краденето не е за всеки. Бай Кольо ненавижда тези, които са го правили. Познава някои от тях – нито по-умни от него, нито по-работни, ама не се чудят как да си сместят кухнята на терасата. Тези хора имат и хотели, но за Кольо хотелът е нещо като онези 500 хиляди лева – извън неговото въображение. Мащабът на бай Кольо се свежда до апартамента.
Ако се позамисли малко, ще се наложи да си признае, че не само ненавижда онези, които са крали, но и им завижда. Да ненавиждаш и да завиждаш на едни и същи хора е някакъв български щам, някакъв вирус булгарикус. Кольо обаче не иска да изпада в такъв когнитивен дисонанс. Предпочита да поддържа легендата, че само ги ненавижда, защото тя е социално приемлива и някак подсказва, че той е почтен. Не некадърен и затова не е могъл, а почтен и затова не е крал. Не че е учил тези работи, даже и не знае, че се наричат когнитивен дисонанс, но ги усеща, Бай Кольо е българин и затова е природно интелигентен. Природната му интелигентност му подсказва, че трябва да си поддържа легенда, която хем го представя почтен, хем невинен. Като българин Кольо е гросмайстор на драматургията на жертвата.
Прибира се вечер, сяда пред ракийката, салатката и телевизора и чака новините. Чете и в интернет, Кольо е горд с българския интернет, който е на трето място в света по скорост. И ето го, представител на нацията, която е втора по интелигентност в света след евреите, в интернет тресавище, което се вихри пред очите му със скорост на трето място в света. А там някакви кандидати за какво ли не с по няколко апартамента, въртящи се между синове, тъщи и други баджанаци. Кольо кипи. Кипи вечер, две. Понякога съответният кандидат е изхвърлен, появява се следващият, пак кипи бай Кольо, но и този го изхвърлят, бай Кольо живее вълнуващо като Брус Уилис. Не, по-драматично някак живее, като Ал Пачино. Душата на Кольо се лута между белия и черния бряг, накрая реката на мнението му се влива в общото море на скептицизма – нищо сигурно няма да им направят на тия с многото апартаменти, но поне ще им развалят кефа за известно време на ситите. Сит на гладен не вярва, знае бай Кольо. То пък гладен на сит…
Кольо заспива и сънува щастлив сън – току-що е излязъл от Шеруудската гора, където се е уверил, че Робин Худ съществува. Обаче на сутринта се събужда. Има ли Робин Худ, няма ли? Тъкмо си беше помислил за един преди десет години, че може би това е Робин Худ и – хоп! – имал шест апартамента. Сега пък назначеният за Робин Худ си откраднал тераса. И отново го засипват новини, след които се пита дали оня човек, който прилича на Робин Худ наистина е Робин Худ или и той е просто разбойник, с каквито гората е пълна. Кольо е в душевен смут. Започва да функционира като двутактов двигател: след очарованието идва разочарованието, след терзанието пристига отмъщението.
Така Кольо е в светогледна криза. Чувал е, че за такива неща някъде протестират. И Кольо иска да протестира, но няма желание. Затова отива и си купува от Националната лотария едно билетче…две…три.
