Западната десница е на път да удари сериозен „зелен“, политически джакпот. Възникващият консенсус около темата за климатичните промени е сред най-съществените политически процеси на съвремието. Дотук неговият прочит е доста едномерен и вижда единствено възхода на възроденото „зелено“ движение с неговите исторически корени отпреди няколко десетилетия. Няма съмнение, че сме свидетели на подобен процес и той е най-видим в електоралния възход на „зелените“ партии в западна и северна Европа. През последните години, той e особено осезаем на изборите за европейски Парламент, в Германия и Австрия като кулминацията на процеса бе наскоро формираната коалиция между консерватори и „зелени“ във Виена. През последните месеци, цялата европейска политическа система се коментира през новата тенденция на нарастващо влияние на „зелените“, стимулирана от мощната социална вълна на протести и недоволство по климатичните теми. Този оформящ се мегатренд се съотнася главно към продължаващия срив на традиционната социалдемокрация, която не просто продължава да губи влияние, а е вече в състояние на екзистенциална криза. Погледнато по-внимателно обаче, последствията от случващото се са в много повече посоки.
„Зелената“ грижа за околната среда дълго време бе представяна като нишова ценност, в известен смисъл това е и нейната социална история от 60-те години на миналия век насам. Нейният горд „пост-материализъм“ дълго време бе използван като ценностна брошка, която на моментни преливаше в социално превъзходство. Тази грижа изискваше нов вариант на социален авангард, просветен и възвишен, с морално поведение за пример, със социална мисия на просвещение и евентуално лидерство. Мощната анти-капиталистическа критика традиционно сближаваше „зелените“ до левите партии и това доведе до първите логични политически коалиции на 80-те и 90-те години. Отгласи от тази нагласа бяха видими и в първите „зелените“ разклонения на анти-глобализма, който бе нейния последен политически дом. През последните години обаче сме свидетели на динамика, която измъква поне частично „зелените“ от социалната екслузивност и ги приближава към социалния mainstream. Това се случва най-вече чрез натрупването на множество кризисни промени в околната ни среда, която се обяснява и приема чрез теорията за произведените от човека климатични промени. Съгласието за спешност и необходимостта от бързи и решителни действия пък универсализира в немалка степен тази позиция. Създаването на междугенерационна проекция на климатичната криза също има подобен ефект. Най-общо, всичко това има ефекта на създаването на по-широка и пъстра социална основа на „зелените“ партии, която ще подпомага тяхното развитие и утвърждаване в западните политически системи.
Защо обаче традиционната социалдемокрация не успя да интегрира тези промени в нагласите и продължава да губи влияние? Лявоцентристките партии загубиха немалко легитимност покрай своя опит да се „помирят“ с неолиберализма в годините на „третия път“ и платиха политическа цена за това след глобалната криза от 2008 година. Тяхната системна критика не просто звучеше уморено, без сериозни нови идеи, но и за мнозина беше неубедителна след десетилетия на имплицитна подкрепа на процеса на глобализация. Затова и социалдемократите започнаха са губят гласове вляво от по-крайната левица. През завръщането на въпросите за нацията и идентичността пък те видяха отлив и към десницата, позабравено явление отпреди 30-ина години. Това бе особено осезаемо в периода на имигрантската криза през 2015-2017 година, а разширяването на темата по посока културна политика, интеграция на малцинства и други допълнително затвърди тенденцията. Може би с най-големи последствия обаче е обсебването на левицата от политиките на идентичността, които радикално изместиха нейния фокус и придадоха вторичност на всичко извън тях. Тяхното съвместяване с останалите необходими елементи на една по-центристка политическа платформа се оказа трудно, а в някои държави дори непосилно. Не на последно място е и политическото „предимство на първия“, което „зелените“ естествено имат в резултат на няколко десетилетните усилия да популяризират темата.
Изместването на социалдемократите от „зелените“ като основен политически конкурент е на път да се окаже стратегическа възможност за западната десница. Левият й опонент има вековна история, която осигурява богат идеен, символен и организационен арсенал за всякакви политически битки. Този ресурс обикновено се подценява, докато не започне да изчезва. Това традиционно й осигурява дълбочина и устойчивост, която се пропуква през последните години. Залезът на социалдемокрацията означава и разкъсване на множество социални връзки, които левицата е натрупала през този период, спечелени и дори загубени битки, които са помагали на интеграцията й с различни прослойки в обществото. Това е най-вече валидно за, макар и отслабващите, връзки с профсъюзите и техните членове, с участниците в различни социални движения, свързани с феминизма, външната политика и сигурността и други. Тя има исторически пресечни точки и сътрудничество с движенията на „зелените“, но този мост тепърва ще трябва да бъде разширяван. Друго голямо предизвикателство пред „зелените“ партии е изграждането на стабилна социална коалиция, която е задължително условие за системно значими политически играчи. В момента, тя е по-скоро производна на различни ситуативни фактори и тенденции и тепърва трябва да създава трайни връзки между тях. Нещо повече, „зелените“ ще трябва да дадат приемливи отговори на ключови въпроси като просперитет и икономическо развитие, сигурност и външна политика, социални политики и т.н. Това е сериозно политическо упражнение, в което те трябва да успеят, ако искат да се противопоставят на десницата.
Отвъд слабостите на новия конкурент, западната десница има все повече политически плюсове на своята сметка. Исторически, тя има „зелена нишка“, макар тя да е по-скоро идейна, отколкото установена управленска практика. Нейната история е по-развита във Великобритания, отколкото в континентална Европа, но идеите за локализъм, грижа за околната среда, съхранение на всякакъв вид наследство, междугенерационна солидарност предоставят немалко политически възможности за позициониране по големите „зелени“ теми на настоящето и бъдещето. Затова не е никак учудващо, че европейската народна партия с такава скорост се активизира след изборите за европейски Парламент и пое лидерството сред големите партии при изготвянето на „зеления пакт“. В допълнение, западната десница от дълго време има водещи политически позиции по други ключови теми като създаване на икономически растеж и просперитет и по въпросите на правоохраната и сигурността. Това е така от поне три десетилетия независимо от последната стопанска криза. През последните години пък, тя успя да „прибере“ политически и други ключови параметри като въпросите на идентичността и нацията и трудно ще отстъпи своите позиции там. Всичко това подсказва, че нейните възможности за политическа доминация през идните години са впечатляващо големи. Особено ако успее да се впише сравнително убедително в „зеления дневен ред“.
