Посланието е още в образите. Ако бяхте отворили сайта на Световния икономически форум в Давос седмица преди самото му откриване, щяхте да видите нещо интересно. В графата „световни лидери“ и в дългия списък от имена, първата снимка бе на Грета Тунберг. Няколко дни по-късно обаче нещата се промениха, начело бе поставен американския президент, Доналд Тръмп, а младата активистка бе преместена доста по-назад. Лицата на водещите политици заеха полагаемите им се места. Няма съмнение обаче, че този ред в много малка степен отразява подредбата на относителното им влияние. Всъщност, този Давос бе много повече форума на Тунберг, отколкото миналогодишният, независимо от тогавашния медиен шум. И това е видимо не от светкавиците на фото апаратите, а от отчетливото възникване на нов, „зелен“ консенсус. Политици, инвеститори и предприемачи се надпреварват „да позеленят“ дейността си. Огромни инвестиционни фондове пренасочват средства към „зелените“ индустрии и заплашват компании, че при отсъствие на техни действия в тази посока, те ще загубят достъп до средства. ЕС прие огромния си „зелен пакт“ и стартира фундаментална трансформация на европейската икономика. Клиенти и потребители притискат все повече компаниите за етично производство и услуги, работещите очакват от работодателите също завой в тази посока. Няма никакво съмнение, че сме на прага на ново съгласие за модуса и етиката на нашето развитие.
Оформящият се „зелен консенсус“ оставя огромни въпросителни и някои от тях още дори не са в центъра на вниманието ни. Една от тях не се дискутира достатъчно, защото просто се приема за разрешена. Става въпрос за баланса между разходи и ползи. Наскоро шеф на голяма корпорация просто заяви, че „цената на бездействието е далеч по-голяма от цената на действието“ и повечето политици са склонни просто да се съгласят и преминат на друга тема. В дългосрочен план, това сигурно е вярно, но между бъдещето и настоящето има прекалено сложни дилеми за разрешаване. В момента на практика отсъства именно този по-цялостен анализ и баланс, който не просто ще ни даде пълна картина на предизвикателствата, но и трябва да осигури устойчива обществена подкрепа за предстоящите промени. Нещо повече, подобен призив за вяра в „зелено бъдеще“, оценки за неговата неизбежност и дългосрочни ползи в значителна степен повтарят дебатите около глобализацията отпреди 15-ина години. Те започнаха и приключваха с бланкетното уверение, че в крайна сметка, като цяло всички сме печеливши от това, което предстои. Тази увереност прерасна в самоувереност и дори арогантност, мнозина всъщност загубиха от трансформациите, но елити и политически системи не забелязваха това преди електоралните бунтове от последните няколко години.
„Зелената трансформация“ има потенциала да произведе ефекти, сравними с тези на глобализацията. Поне в западните общества, които са вече ангажирани с поредна ускорена социална и икономическа промяна. Западът още се опитва да овладее и неутрализира множеството аспекти на глобализацията и вече е изправен пред ново предизвикателство от сравним мащаб. В цялата бързина и удовлетворение от оформящия се „зелен консенсус“, на заден план остава именно оценката за задаващите се последствия и дефиниране на стратегии за справяне с тях. В Европа тази задача е засега делегирана на Европейската комисия, която трябва да подготви методологията за това и да постави някакви цифри на своите очаквания за бъдещето. Целият механизъм на „зеления пакт“ е ориентиран около това усилие, но то съвсем няма да е достатъчно. Това ще си остане основна задача за отделните държави. Те следва да предвидят кои индустрии ще трябва да се преструктурират, дори затворят, къде и колко хора ще бъдат засегнати, с каква заетост това може да бъде реалистично компенсирано и т.н. Въобще, занятието е прекалено сериозно, за да бъде оставено на някаква обща, дългосрочно оптимистична оценка. Ще са необходими национални и регионални стратегии, множество секторни политики, сериозни финансови ресурси и много политическа и публична работа по събирането на обществена подкрепа за цялата трансформация. Западните политици не могат да си позволят повторение на лежерното и дори небрежно отношение към милиони, които бяха засегнати от вълната на глобализация. Отслабената легитимност на нашите икономически и политически системи просто не го позволява.
Мнозина започнаха да критикуват и възникващата асиметрия между мерките за обръщане на икономическия модел и тези, обърнати към овладяване на последствията от климатичните промени. С други думи, фокусът е основно върху превенцията, а не толкова върху управление на очертали се промени. Донякъде тази асиметрия произтича от убеждението, че трябва да се действа светкавично. Експерти настояват, че имаме прозорец от около 7-10 години преди негативните последствията да станат необратими. От подобна перспектива е логично всички усилия и ресурси да се насочат към възможните резултати в тази времева рамка. Няма съмнение обаче, че има нарастваща публично-медийна нетърпимост към алтернативни гледни точки и те биват интерпретирани като начин за отклоняване на вниманието от проблемите, като друга форма на отричане на климатичните промени. От подобни опити за затваряне на дебата не печели никой и затова немалко политици и експерти настояват за формулиране на действия спрямо вече предвидими сценарии за реалните последствия от климатичните промени. Например, много по-мащабно управление и укрепване на големи крайморски урбанистични центрове, миграционни рискове, смяна на земеделски модели, нови системи за управление на водите и т.н. Сякаш в момента е трудно да се намери баланс между политики, които иначе приличат на две страни на една монета.
Друга съществена дилема, по която се мълчи в момента е интернационализацията на амбициозната еко позиция на Европа. Няма съмнение, че много от сегашните европейски политици просто искат да си сложат на ревера брошката на моралното превъзходство спрямо останалите глобални играчи, най-вече Китай и САЩ. Доналд Тръмп е очевидна цел в това отношение, с откровените си политики, стимулиращи добива на шистов петрол и газ. Китай също трудно ще удържа усилията да се представя като водач в надпреварата за спасяване на планетата. Проблемът е, че и моралното превъзходство на Европа ще бъде трудно за поддържане, защото шефовете на ЕС обещаха да предприемат доста радикални ходове срещу оставащите замърсители, най-вече под формата на „въглероден данък“, който да бъде налаган върху тези, които останат извън рамката на въглеродната неутралност. С други думи, Европа ще трябва да проведе търговска битка с реални последствия, ако иска да приложи това свое сериозно намерение. Рисковете тук са много. Един е сериозния шанс за провал, който може „да излъска имидж“, но ще е сериозно унижение на терена на реалната политика. Друг е нанасянето на допълнителни разходи за европейската икономика, в която и без това дълго време ще цари неизвестност за точната цена на цялото упражнение. Трети е че всъщност ЕС трябва да промени цялостната рамка за свободна търговия на фона на множеството договори, подписани през последното десетилетие. Не е и ясно дали самия ЕС има достатъчното ниво на политическо съгласие и воля за подобно тежко начинание. Съюзът е изправен пред реалния риск да сблъска две свои цели – лидерство в областта на „зелената трансформация“ и свободната търговия. Въобще, дилемите около „зеления консенсус“ непрестанно нарастват и постепенно достигат публичната и политическа среда. Не е далеч моментът, в който те ще трябва да бъдат осмислени и разрешавани.
