Няма ограда, която може да спре хора, твърдо решени да я прескочат. Всяка ограда си намира майстора. Твърдя го, защото ми се е случвало да видя най-образцовата гранична ограда между САЩ и Мексико в района между Сан Диего и Тихуана. Преди почти вече двайсет години Бил Клинтън построи образцов участък, а какъв е проблемът човек можеше да разбере още докато пътува натам от странни пътни знаци, на които имаше нарисувани три фигурки – бягащи мъж, жена и дете, хванати за ръка. Така предпочитали да бягат – насрещно между колите – успелите да прескочат границата, за да не ги хванат.
Стената, която очертаваше границата ,не беше една, две бяха, на разстояние десетина метра една от друга. И в тази тясна лента ничия земя стояха хиляди хора, които чакаха шанс да я преминат в посока САЩ. Готвеха на газови котлони, чуваха се бебешки плачове, хвърляха торбичките с отпадъците на американска територия. Чакаха и дебнеха. Прожектираха ни филм, в който видяхме как веднъж около 4 000 чакащи зад стената започват да я катерят и прескачат в един миг, за да успеят да избягат поне част от тях.
Над стената кръжеше хеликоптер. Край нея полицаи патрулираха на мотори, на велосипеди, на коне, пеша, с джипове. Показаха ни и патрулиращите корабчета в океана. Осветлението през нощта било по-ярко от на градски булевард. Пред водосточна тръба, идваща от Мексико един Хорхе от двайсет дни седеше на тръбата и си разхлаждаше краката в локвичката, която се беше образувала под тръбата, а екип на Нешънъл джиографик го снимаше. Полицаят обясни, че е зачислен към Хорхе трета седмица. Играем си на Том и Джери, каза, ако тръгна към него, той влиза в тръбата, отива в Мексико, така и така му се налага да ходи понякога там за храна. Това беше най-образцово пазената граница с най-солидната ограда. И през нея пак влизаха хора. Дори и когато не са само и просто символични, а солидни, оградите могат да бъдат прескачани. Всички огради.
Някои обаче по-трудно. Има разлика дали една ограда ще бъде прескочена от двама или от двеста души на ден. Нашата я минават 200. Колко го правят сами, колко с помощ от същите хора, които трябва да пазят границата, не се знае. И ето ни вече в етап, в който всички говорим как Ердоган ще пусне бежанци и мигранти. Както е известно, Ердоган може да ги пусне до турската граница. Дали ще влязат на българска територия не зависи от Ердоган, от нас зависи. Само че ние този въпрос изобщо не го поставяме, защото сме предварително наясно – колкото са тръгнали, толкова ще влязат. Не само предварително, но и абсолютно примирено сме наясно. Истинските въпроси изобщо не ги обсъждаме, а те са: има ли кой да пази границата ни, кой е отговорен за пазенето на границата ни, всичко ли е направено, за да се пази границата?
Вече влезлите са в лагери, в харманлийския бяха 3 000. Три хиляди първокласници отличници да събереш на едно място, няма как да не избухнат болести и безредици, камо ли три хиляди изтощени човека от враждуващи племена. Стана ясно, че шефът на лагера е със сервитьорски стаж и депутатска съпруга. Липсват му познания, но поне филми не е ли гледал?
Ако трябваше да съчини сценарий, сигурно щеше да се сети, че сред три хиляди потенциално гневни хора първо трябва да се разпознаят неформалните лидери. Онези десетина главатари, които трябва да се отстранят след първите три минути на евентуален бунт. А преди това внимателно да са следени, за да се разбере, че се подготвя бунт. А не да се спи, докато в лагера се събират камъни, колкото за няколко интифади. Ама те били подстрекавани и сигнализирани отвън? А на нас кой ни пречеше да работим вътре – да се общува с хората, да им се обяснява защо лагерът се заключва, да идват редовно лекари, да се доставят лекарства.
Ние не работим – нито горе, нито долу, нито поотделно, нито заедно. И защо да го правим, като се появи ново – и мързеливо, и престижно, и доходно – занимание. Да бъдеш патриот.
