Доскоро есента на 2018-та година приличаше на изключително удобен политически прозорец за по-бързи и радикални промени в ЕС. Причините за подобен оптимизъм на пръв поглед бяха доста солидни. Емануел Макрон успя да спечели президентските избори убедително, а вотът в Германия донесе известни изненади, но остави наглед достатъчно политическо пространство за новата коалиция. Изборните цикли приключиха и основната грижа на всички политици поне за известно време мина на заден план. Предизборната кампания за изборите за ЕП през май идната година изглеждаше достатъчно отдалечена. От хоризонта отсъстваха особено щекотливи и непосредствени кризи, които отново да изискват панически среднощни срещи и да изземват цялото политическо внимание на и без това доста обърканите съвременни европейски политици. Сякаш изведнъж обаче времето се сви, динамиката се промени и предвижданото политическо спокойствие се изпари. Ще бъдем свидетели на поредна политическа есен на пропуснатите възможности.
Какво се промени? Една от ключовите промени е в Германия, където канцлерът Ангела Меркел оперира на все по-свит терен, който де факто ограничи възможностите й да мисли за голямо европейско политическо наследство ала Хелмут Кол. Това е най-видно по въпросите на бежанците и имигрантите, където тя е вече заложник на политическата ситуация, общата обществена динамика и коалиционния съюзник, ХСС и по-скоро артикулира трудните политически баланси, отколкото да насочва и контролира дебатите. Това обаче е валидно и по други евро теми, където се очакваше съществено движение през тази есен, валутния и монетарен съюз. Друга променяща динамика е сумарния ефект от парламентарните избори в Австрия и Италия и силното представяне на по-крайните партии, което допълнително стесни политическото пространство за бързи решения и компромиси по брюкселския дневен ред. И тук отново става въпрос не просто за различия по някои основни аспекти на миграцията и бежанците, но и за цялостна сдържаща нагласа относно интеграционния импулс.
Загубата на политическа динамика при Емануел Макрон също оказва своето негативно влияние. Първоначалният блясък на неговото триумфално влизане в европейската политика доста избледня, частично поради вътрешно-политически трудности, но и заради прекалено амбициозните интеграционни намерения, които просто се разминават с новия политически полъх. Реториката за „европейски суверенитет“ се приема от мнозина като нова концептуална опаковка на стара идея, а на изток пък всички бързо забелязаха желанието му за интеграция в областите от интерес на Франция и приказките за „диференциация“ там, където такъв интерес отсъства. Най-съществена обаче бе очакваната негативна реакция на Берлин на най-амбициозните френски идеи, например, за нови институции в еврозоната, голям отделен бюджет, ангажимент за постепенна фискална федерализация и други. Възпитаният, но бърз германски отказ веднага сви до минимум очакванията за европейската политическа есен до няколко по-скоро символични инициативи в областта на отбраната и сигурността. С това постепенно си отиде и възможността за някаква „голяма сделка“, която да започне да разрешава натрупаните висящи въпроси от европейския дневен ред.
Има обаче и друг, сравнително неочакван фактор за затварянето на есенния политически прозорец и това е подранилия старт на предизборната кампания за изборите за европейски Парламент през идната пролет. До голяма степен това се дължи на неспиращата вълна от електорална нестабилност, която не просто разклаща позициите на центристките про-европейски партии, но вече отчетливо фрагментира доскоро стабилни партийни системи като немската и шведската. Отсега е проблематизирано потенциалното бъдещо повторение на про-европейската „голяма коалиция“ в Брюксел и Страсбург и това предизвика ранни размествания и старт на кампанията. Този процес е видим в поведението на Макрон, който иска да създава собствена партийна фамилия, макар шансовете му за успех да не са много големи. Осезаемо е в маневрите на Салвини, който отсега се е заел да громи двете големи европейски партийни фамилии. Нещо повече, в ситуация на такава електорална несигурност националните правителства са особено внимателни в собствените си решения и поведение в Брюксел, за да не си затруднят допълнително положението и да загубят още позиции преди пролетта. И без това на подобни избори от „втори порядък“ избирателите обичат да наказват действащите правителства. В такъв контекст е просто нереалистично да се очаква особено политическо въображение и амбиция по отношение на висящите евро проблеми.
Поради всички тези причини, през идните месеци политиците просто ще посегнат към прибиране на „ниско-висящите плодове“ и отново ще избегнат опитите за разрешаване на по-дългосрочните предизвикателства. Нещо повече, предстои решителната фаза на споровете за следващия седем-годишен бюджет и това допълнително ще изостри ситуацията. Фокусът ще бъде върху по-защитни инициативи като увеличение на броя на европейските гранични полицаи, повече средства за депортиране и връщане, известно синхронизиране между националните системи за убежище, инициативи за повече военно сътрудничество и т.н. Възможно е да бъдат приети и някои символни декларации и намерения по въпроси на еврозоната. Със сигурност ще има движение в тези елементи на общата външна политика, които са свързани с имиграцията и тероризма. Например, нови програми за развитие с африканските държави, инвестиции в право-охранителните системи на северна Африка, идеи за повече търговия и подкрепа за местния бизнес. Все теми, които не просто подпомагат разрешаването на проблемите с нелегалната имиграция и бежанците, но и са политически безопасни и с ниски нива на електорален риск.
Ще продължи и търсенето на технократски решения на политически проблеми. Това е особено видимо в преливащата от всички посоки реторика за укрепване на външните граници на ЕС. Тезата може да се чуе отвсякъде, различни политици предлагат все повече и повече служители, все повече и по-добра техника да бъде разположена по протежението на линията на контакт между ЕС и неговите периферии. Но този подход просто отлага същностния и ценностен политически дебат за ревизия на цялостната политическа и правна рамка за имиграцията и бежанците, за неизбежното й преосмисляне и адаптиране към задаващите се десетилетия на масова миграция и свиващ се потенциал за прием. ЕС обаче има прекалено установен механизъм за вземане на трудни, и в повечето случаи частични, решения и той изисква критични ситуации. Очевидно придвижването на дневния ред ще изисква отново такива. Тези кризи обаче непрекъснато подкопават неговата легитимност и подкрепа, но тази дълбока дилема очевидно не интересува достатъчно сегашното поколение про-европейски политици. Затова и все повече те гледат паническо през рамото си и виждат приближаващите техни конкуренти.
