Социална истерия. Така литературният критик и университетски професор Михаил Неделчев определя масовия поход на завършващите средно образование българи към висшите учебни заведения в чужбина. Билбордовете вече са пълни с реклами на предстоящи изложения на университети от целия свят. За фирмите за консултантски услуги и посредничество в областта на образованието тази истерия е равностойна на златен дъжд. Световни изложения на третостепенни чуждестранни ВУЗ-ове, курсове за прием в Оксфорд и Кеймбридж, такси за международни сертфикати от езикови изпити и за подаване на кандидатстудентски документи – всичко е вкарано в ценоразпис, от който ти се завива свят. Образованието повече от всякога е бизнес.
Засега няма официални статистики какво се случва с младежите, устояли на истерията и решили да станат висшисти у нас. По неофициални данни през последните години почти половината от приетите в наши ВУЗ-ове първокурсници прекъсват обучението си още в първите седмици на първия семестър. В една природонаучна специалност в Алма Матер миналата есен са били записани само двама първокурсници, единият от тях се е „изнесъл” още на втората седмица и се е прехвърлил в частен университет. Някои младежи се местят многократно в различни родни университети, други започват работа в колцентрове или си остават вкъщи, докато им се избистри какво точно искат да учат и дали всъщност искат да продължат образованието си, какво изобщо мислят да правят с живота си. Лутането е травмиращо и за младежите, и за родителите им.
Когато преди десетилетие поредната образователна реформа у нас въведе 12-класното средно образование, основната идея уж беше точно в тази посока – да имат зрелостниците още една година, в която да се ориентират накъде да продължат. Формално дванадесети клас беше добавен, за да може системата ни да съответства на тази в ЕС и всички български абитуриенти да навършват пълнолетие – така желаещите да учат в чужбина по-лесно уреждат документите си. Допълнителните аргументи бяха, че с този сравнително лежерен екстра клас учениците ще смогнат да свършат куп други важни неща: да се подготвят за матурите и многобройните езикови изпити (SAT, IELTS, TOEFL, DELF), да усъвършенстват знанията си по избраните за кандидатстване дисциплини, да изкарат шофьорски курс.
Вместо това обаче, в масовия случай лежерният 12 клас е пълен с празни часове (в които или учителите, или учениците ги няма) и се използва често за мотаене по молове и кафенета, търсене на извинителни бележки за отсъствия от училище, иницииране на грипни ваканции, както и за трескава подготовка за бала – шопингтурове за тоалети, пробни прически и грим. Резултатът е очакван: след абитуриентския бал голяма част от пълнолетните младежи освен тотално объркани, незнаещи накъде да продължат, са и отвикнали от навиците си за учене.
Прехвърлянето от университет в университет или в различни специалности, неориентираността, смяната на предпочитания не са проблем единствено на нашите пораснали деца. Родители от всички държави тръпнат от ужас, че отрочетата им може в един момент да прекъснат следването си и така да зачеркнат финансова инвестиция, плод на многогодишни семейни лишения. Университетите безспорно печелят от подобно лутане, но като цяло обществото губи и усилията на всички са в посока улесняване прехода на зрелостниците от учебната скамейка към следващите образователни етапи и към пазара на труда.
И у нас би могло да се направи нещо в тази посока. За дванайсетокласниците би било изключително полезно, ако добият представа от различни професии. Да прекарат примерно по седмица в адвокатска кантора, в редакция, в архитектурно ателие, в офис на графични дизайнери, в театър, музикално студио, в лаборатория, в клиника, в аптека, в сладкарски или шивашки цех. Да усетят поне малко какво е да се потопиш в конкретна работа. Защото сега завършващите непрофесионални училища имат представа единствено от учителската професия и от професиите на родителите и роднините си. И или се насочват към същата сфера, или демонстративно я бойкотират.
В 12 клас е много важно и да се затвърдят изградени навици за учене. Ако в продължение на година младите хора прекарват лежерни дни, после много трудно ще се впишат в работен ритъм. Затова в Холандия в горните училищни курсове не се допуска отсъствие дори за един ден, докладва се на инспекторите от общината за всяко надхвърлящо 10 часа отсъствие в рамките на месец и глобата за родителите е жестока. Така никой не си позволява да ходи на училище, когато му скимне. Във Франция през последните училищни години преподават учебния материал по начин, който провокира подрастващите да откриват проблем и да търсят решения, да се борят за каузи, да мислят критично, да са социално активни. Подготвят ги за бъдещи жълти жилетки.
Което във всички случаи е по-добре, отколкото да произвеждаме неориентирани, апатични и мързеливи млади хора, чиито хоризонт достига до мечтата да са оператори в колцентър.
