Часът на напускането на ЕС трябва да е момент на възродена свобода на британците. Или поне така от дълги години настоява една шумна група поддръжници на Брекзита, които в крайна сметка успяха да наложат своите идеи и спечелиха миналогодишния референдум. В техния прочит на нещата, през март 2019 година ще дойде края на брюкселския тормоз и оковите на еврочиновниците най-накрая ще паднат. Гордата британска нация ще може отново да избира своето бъдеще, посока и политики. Британците отново ще имат свободата да решават как да изглежда тяхното селско стопанство, миграционна система, политиката на опазване на околната среда, външната политика и т.н. Затова и едно от разумните предположения за последствията от Брекзит бе избуяването, за някои завръщането, на богатите, интензивни, интересни, свободни дебати за бъдещето. За всички тези територии на колективно политическо действие, които сега островитяните получават обратно като възможност за упражняването на възвърнатото суверенно право да правят свои закони, норми, принципи. Странното е, че няма особен ентусиазъм за подобни дискусии.
Отдаването на суверенитет към съюза, за да може той да върши определени неща винаги е било изживявано драматично, като тежка и травмираща загуба. Идеята, че една голяма нация може едва ли не необратимо да се раздели с част от политическата си самостоятелност трудно може да бъде компенсирана от каквито и да било ползи на колективното действие. Мнозина на Острова така и не свикнаха с тази идея, а след приемането на договора от Амстердам тази нагласа ставаше все по-популярна. Ползите от общия пазар и свободата на пътуване бяха отдавна приети и забравени и за много от британците съюзът постепенно съвсем заприлича на еднопосочна улица. Логично дойдоха и изключенията, които страната договори – еврото, Шенген, много от мерките в сътрудничеството по въпросите на правосъдието и вътрешните работи. Имиграционният бум след 2004 година, когато Тони Блеър пусна всички източно-европейци окончателно убеди много хора, че нещата излизат от контрол. Или по-скоро, че нещата са извън контрола на британската държава, която не можеше да направи нищо, за да спре тези потоци от хора. До голяма степен оттам и дойде популярното желание за „връщане на контрола“.
Затова е интересно, че задаващата се свобода така и не стимулира очакваните големи дебати за пътищата и начините на развитие на страната след напускането на съюза. В момента, те на практика отсъстват или заглъхнаха след кратък изблик. Селското стопанство би следвало, по исторически и политически причини, да е сред областите на най-интензивни спорове. Има известни наченки на такива, доколкото от много години различни интереси имат отчетливи позиции, например, срещу квотите и за по-голяма либерализация. Някои апелират за разширяване на био производствата, други говорят повече за още по-голямо окрупняване, което да даде предимства в глобалната икономика. Познати гласове се обявиха за възраждане на селското стопанство, за повече средства за възстановяване на специфичния начин на живот извън градовете, за нови инвестиции и подкрепа на новите поколения предприемачи, които са свързани с британската хранителна индустрия. Немалко академични гласове се чуха в подкрепа на младите поколения фермери, които се чувстват доста маргинализирани в рамките на сегашната европейска селско-стопанска политика. Известно време имаше дискусия дали промените след Брекзит трябва да доведат до известно занижаване на стандарти с оглед придобиване на сравнителни предимства или такива трябва да бъдат търсени в друга посока. Между другото, подобна дилема вече може да бъде видяна в множество сектори, където стои големия въпрос за избора на пост-ЕС модели на развитие. И тук обаче дискусиите постепенно бяха изтласкани в бъдеще време.
Не е по-различно положението и при въпросите на имиграцията, за която се изприказва толкова през последните няколко години. След като преди и по време на кампанията за референдума се говори много за различните модели на имиграция, прагове на достъп, условия и т.н., сега разговорът внезапно спря. Между другото, дискусиите и тогава бяха толкова ограничени от съображения за политическа коректност, че много важни неща не бяха казани. Като например това, че същинският проблем на британците не е европейската, а не-европейската имиграция. Но това и сега е трудно да се каже, защото много от роднините на тези хора имат право на глас, докато новопристигналите европейци нямат, освен на малко значими избори като тези за европейски Парламент. Сега пък парализата идва от несигурността как ще реагират избирателите, ако внезапно се окаже, че имиграцията няма да бъде особено ограничена след напускането на ЕС, макар самата Британия да разполага с политическите инструменти да я ограничи. Това е още една важна област, по която няма особен апетит за дискусии, макар за това да пледираха толкова много политици и активисти само преди година.
Донякъде тази тишина по важни теми произтича от продължаващата огромна несигурност не само по ключови аспекти на напускането на ЕС, но и на реалното бъдещо политическо поле за действие. Например, така рекламираните големи търговски споразумения след Брекзит не могат да се осъществяват преди март 2019 година и типът развод всъщност ще определи параметрите, в рамките на които те ще се договарят. Има сериозна неяснота и относно финансовите последствия от напускането за различни сектори вътре в самата страна. Например, какво ще се случи с милионите за изследвания и иновации, на които се крепят много от силните сегашни британски индустрии? Настоящото правителство обеща смяната на европейски с британски публични средства, но малцина вярват, че това ще се случи толкова лесно и безпроблемно. Докато подобни ключови параметри на бъдещето след Брекзит остават неопределени, много малко хора имат желание за големи политически дебати. Най-малкото защото след някой и друг месец може да се окаже, че са били напразни.
Сегашната парализа има и друго важно вътрешно измерение. Политическото позициониране продължава да е преди всичко около самия Брекзит. Централни продължават да са въпроси като напускането на митническия съюз, характера и продължителността на преходния период, финансовите отношения около „развода“ и други. Партиите и политическите битки се водят около тази група от теми. В същото време, към настоящия момент можеше да има доста повече яснота по въпросите на имиграцията, най-малкото защото бяха обект на толкова много спорове, размяна на обвинения и дори откровени лъжи и изкривявания на реалността. Но и тук все още няма признаци на особена активност или яснота какво ще се случи след края на преговорите с ЕС. За партиите тези въпроси са минно поле и никой не бърза с позиции и ангажименти. Сигурно след някоя и друга година цялата тази ситуация ще се промени и обещаваните големи дебати за бъдещето ще се случат. Засега обаче британците изглеждат по-скоро изгубени в свободата.
