Възстановяването на националния суверенитет бе голямото обещание на Брекзит. Ангажимент за край на „брюкселския диктат“, за финал на безспирната загуба на правомощия, които потъват в ЕС без срещу тях страната да получава нещо, за завръщане към великите времена на горда и независима Британия, която самостоятелно си определя „правилата на играта“ в световната икономика и политика. Към това желание десетилетия наред бе създаван образа на несекващата институционална лакомия на съюза, която заплашва да обезличи напълно идентичността и политическата воля на британците. Тази политическа романтика бе в основата на кампанията за напускане на съюза и с основание е мерната единица, спрямо която ще бъдат анализирани последствията от напускането на организацията. Хаосът около самия Брекзит в немалка степен маскира вече оформящите се контури на обещаваното бъдеще, но картината, която започва да се оформя е доста отдалечена от бляскавите обещания на Борис Джонсън и компания.
Британското възприятие за „дълбокото сътрудничество“ в ЕС е като за игра с нулев резултат, в подобен контекст суверенитет може единствено да се губи. Неговото споделяне е маскировка за властова игра, в която тя губи, а другия печели. Това е възприятие за непрестанна загуба на способност за национално управление, на поле за маневриране, на приемане на вреда след вреда. Тази нагласа към ЕС е налице от самото начало на британското членство и затова не е случайно, че поредни правителства бяха заети да отвоюват изключения от важни европейски политики, които съдържат елементи на федерализъм – Шенген, еврозоната, правосъдие и вътрешни работи. Страната на практика получи „най-доброто от двата свята“, но въпреки това усещането за постоянна загуба на суверенитет остана. През всичките тези години твърде рядко бе чувана обратната теза. Споделянето на суверенитет по различни теми може да увеличава способността за реакция и управление. Това е особено видимо по различни транс-гранични въпроси и проблеми, които постоянно нарастват през последните десетилетия и най-вече по отношение на сигурността, правосъдието, пазарните отношения, външната политика и други. Подобни win-win отношения обаче така и завладяха въображението на британците.
Още по-неточна бе създаваната представа за необратимо ограничаващите ефекти на членството върху различни важни управленски въпроси. Това подминава базов факт на европейската интеграция, а той е, че всъщност тя е неравномерна и никога не може и няма да овладее целия управленски обхват на секторните политики. Европейското право не заема и никога няма да бъде оставено да заеме цялото регулативно и управленско поле на страните-членки. Това произтича от структурата на правомощията на съюза, но и от политическото нежелание на много от тях, които нямат никакви федералистки мечти и амбиции. Например, критиката за европейските пречки пред британските глобални търговски амбиции не са особено убедителни на фона на германския опит, който ясно показва наличието на достатъчно свобода и собствени, национални инструменти за осъществяване на амбициозни глобални проекти. Вярно е например, че договарянето на единни тарифи за търговия може да бъде ограничителен фактор, но отвъд него има много неща, които са си работа на националните правителства. Същият анализ може да бъде направен и в други ключови области като сигурността, външните отношения и т.н. Нещо повече, през последните години ЕС и страните-членки на практика постигнаха съгласие, че има сектори, в които интеграцията може не просто да бъде замразена, но и дори частично обърната.
Отделянето от ЕС очевидно предполага приближаването към други партньори, това беше и част от агресивната реторика на Брекзит. Според нея, членството ограничава и напускането може единствено да означава нова свобода за нови отношения по целия свят, в северна Америка, Азия, британската общност и отвъд. Нетърпението да се стартират преговори за споразумения за свободна търговия със САЩ, Канада, Япония, Индия и други идваше от идеята за преоткриване или преформулиране на отношения върху по-свободна основа, отвъд предполагаемите ограничения на общата европейска търговска политика например. И тук обаче кампанийната реторика и обещания се сблъскват с много по-различна реалност. На първо място, тези страни открито поставят на по-предно място отношенията си със съюза и гледат на тези с Великобритания през тяхната призма. С други думи, или изчакват подписването на споразумения преди това да се случи с ЕС или внимателно преценяват дали и как двустранните отношения с британците не пречат или нарушават договорки със съюза. Индия пък директно реши да изнудва британците по въпроси, които я дразнят от дълго време. Всичко това не просто свива полето на реално упражняване на възвърнатия суверенитет, но е индиректен канал за продължаващо влияние на европейските норми и стандарти, но при положение, в което Лондон няма влияние върху тяхното определяне. Страната получи нов ясен знак за собственото си намаляващо значение в глобалния свят.
Нещо повече, Брекзит всъщност ще доведе до поредица от нови договори между Великобритания и ЕС, в които ще бъдат фиксирани европейски правила, норми и стандарти. Още на този етап Тереза Мей предложи подписването на отделен договор в областта на сигурността, който да институционализира „специалните отношения“ със „стария континент“. И двете страни имат остра необходимост от подобни договорки и те очевидно ще станат факт. Ако обаче трябва да прогнозираме тяхното съдържание, отсега е ясно, че до голяма степен бъдещото сътрудничество ще повтори европейските правила и процедури. Например, по отношение на обмена на данни, на институционалното общуване между структурите на двете страни, на правните интерпретации и т.н. Самият обхват на сътрудничеството също до голяма степен ще повтори сегашните отношения, които са изпъстрени с изключения, направени конкретно за британската страна през последните десетилетия. Бъдещите договорни отношения между британците и ЕС обаче ще бъдат доста по-широки, отколкото мнозина си дават сметка в момента. За да продължи взаимно изгодното общуване, Лондон ще предложи подписването на отделни споразумения с различни институции на ЕС, които функционират по отделни секторни политики. Това ще е факт по въпросите на ядрената енергетика, образованието, иновациите, изследванията и други. Европейската цена за тези договорки ще бъде приемането на общностните правила, норми и изисквания.
Разбира се, всички тези аргументи не означават, че максималния национален суверенитет не може за някои да бъде ценност сама по себе си, тоест отвъд евентуалния баланс на ползи и вреди. Наистина, на Острова има немалко хора, за които това е така и те са в пълното си право не просто да имат подобна позиция, но и да я защитават публично и политически. Брекзит обаче няма да се превърне в бляскаво завръщане на този суверенитет. Нуждата от максимална съвместимост с ЕС ще свие значително полето на неговото реално упражняване, както и непрестанното нарастване на проблеми, които изискват общи усилия отвъд често беззъбите между-правителствени договори. Тази картина ще е доста отдалечена от бляскавите обещания от времето на кампанията за референдума и може сериозно да разклати убеждението на мнозина, че Брекзит наистина си заслужава. Както често се случва в политиката, бъдещето не е това, което беше.
