Новината за действията на правителството за стартиране на присъединяването към еврозоната бе приятна изненада. Цялостното управленско бездарие на този кабинет е вече фрапиращо и все повече прилича на най-обикновена арогантност и алчно желание за престой във властта. Без особени маневри, действия само при неизбежност и криза, нулево желание и способност за някакви по-цялостни реформи. Политическо безвремие, затънало в ежедневие на безкрайни финансови схеми, лобистко нахалство и самоунижения. Членствата ни в ЕС и НАТО кретат по същата логика. Модернизацията на армията продължава да е имитация, председателството на Съвета на ЕС остана на полето на администрирането, а големите дилеми и дебати продължават все така да ни подминават. В цялото това политическо безличие и блато, внезапното активизиране по линия на еврозоната бе свеж полъх, но окончателното решение и цялостната нова рамка за необходимите предстоящи мерки оставят множество въпроси и връщат съмненията, че по върховете на страната са останали достатъчно хора, които имат желанието, знанията и волята да направят голямата интеграционна крачка.
В известен смисъл, решението за реалното стартиране на процеса е изненадващо. Тихата опозиция срещу придвижването на страната към еврото е достатъчно добре известна, макар да не е обект на ежедневни коментари. Тя може да бъде открита на най-различни места – във финансовото министерство, в БНБ, сред много банкери от институциите с местен капитал, сред все повече политици. Пародията „КТБ“ даде достатъчно ясна картина как и защо всички тези хора предпочитат страната да стои максимално далеч от всякакви европейски интервенции и интеграция. За съжаление, покриването на гигантската, многопосочна далавера около банката на Цветан Василев лиши за пореден път българското общество от ясна картина кой и защо не се върши работата и спъва реалната европеизация на страната. Самото сегашно правителство и парламентарно мнозинство далеч не са ентусиазирани от приемането на еврото и включването на страната в различните механизми и политики около него. Като започнем от т.н. „патриоти“ и приключим с различни министри, които са на ръчно управление от бизнес лобита. С обществото очевидно и отдавна не се говори по тази тема и страховете са оставени да се популяризират и задълбочават. Самият премиер не е под някакъв очевиден натиск да предприеме този ход. Явно обаче множеството реверанси към Русия са принудили правителството да се отчете с някакво решение, което да му позволи да възстанови европейската легитимност, с която продължава да надцаква бившата комунистическа партия.
Няколко седмици след решението обаче все по-осезаем изглежда риска от постепенно зацикляне на цялото начинание. Основната причина за това е генерираната от европейските институции рамка за осъществяване на самия процес на влизане в еврозоната. На практика, тя трансформира общите правни норми, процедури и количествени критерии в развита, многоелементна и многостепенна политическа и институционална система, която трябва да бъде реализирана преди страната да се озове в нея. Кабинетът очакваше няколко препоръки, законови промени, по-общ поглед към случващото се в регулаторните системи, но вместо това получи дълъг списък от изисквания и нови квази-критерии, с които сега ще трябва да се справя. Това обаче не би трябвало да е изненада, защото подобни процеси се случват в много други секторни политики на ЕС. Например, Шенген отдавна не е набор от технически критерии, а непрестанно разрастваща се система за сигурност и правоохрана, в която са преплетени множество норми, институции, подходи и политики. Затова и ниското политическо и институционално доверие се оказва непреодолимо препятствие. Подобен процес се случва и с монетарния съюз, особено след глобалната криза от 2008 година. Затова изненадани не би трябвало да има. Съвсем друг въпрос е дали сега след като сме тръгнали по тази пътека имаме достатъчно воля и желание да преминем успешно през очертаните етапи.
Очаквано вече се чуха първите гласове срещу приближаването към еврозоната. Политически, най-гръмогласна е БСП, която директно призова за ревизия на това решение. Очевидно е, че т.н. „патриоти“ при първа възможност ще се опитат да стопират процеса, ДПС няма дори защо да бъде коментирано. Правителството млъкна веднага, щом каза, че прави нещо по въпроса. Политическият манталитет на Бойко Борисов е такъв, че той никога няма да се захване да убеждава в нещо българският народ, ако той не е вече убеден. „Старата десница“ е извън политическата игра и едва се чува, най-вече през социалните медии. Така още в своя зародиш темата си стана бездомна, ако изключим някои експертни гласове и няколко банкера. Разбира се, веднага бе извадена и тезата за двойния стандарт, „за едни може, а за други не“, както и тезата за непрестанното и несправедливо трупане на критерии за страни като България. Подобно настояване е направо комично. По принцип, всяко по-късно присъединяване към ЕС или отделните му политики като Шенген и еврозоната води след себе си повече и нови изисквания, които са просто натрупвания от нови норми и реакции на предходни кризи. Едно е било да те приемат в ЕС през 1973 година например, съвсем друго през 2004-та. Нещо повече, ние се оплакваме, че това ни се случва по отношение на еврото и Шенген, но с най-голямо удоволствие правим същото спрямо страни, които не са в съюза. Например, изискваме сега от Македония неща по линия на „добросъседските отношения“, които никога не са били изисквани от България при нейното присъединяване.
Получава се натрупване от фактори, които по-скоро подсказват негативно развитие на процеса на приближаване към еврозоната. За да се получат нещата, трябва в рамките буквално на месеци да се формулират и осъществят множество радикални промени. При това в няколко необвързани в българското политическо съзнание сектора – надзор, икономическа политика, банки, съдебна реформа и анти-корупция, управление на държавни дружества и т.н. Успех в подобно сложно начинание би бил труден и при далеч по-благоприятни политически и обществени условия. За съжаление, много по-реалистичен сценарий е зациклянето на процеса, превръщането му в безкраен политически пинг-понг, оправдания и критики, лутане без посока и достатъчна воля за дълбока промяна. Просто няма убедителна причина, поради която усилията за членство в еврозоната да се отличават от цялото останало управленско безсилие, хаос и захват. Междувременно, европейският политически часовник ще си тиктака и страната бавно ще се вкоренява там, където всъщност е нейното най-логично и заслужено място. В периферията на ЕС.
