Първата проява на чувство за хумор в старобългарската литература се приписва на Презвитер Козма. В увода на своята „Беседа против богомилите“ (Х век) той пише следното: „В годините на правоверния цар Петър се яви поп на име Богомил, а по-точно казано Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя.“
По онова време каламбурът с името е наистина революционна новост, докато днес е значително по-лесно. Взема се например името Божидар и веднага се получават цели три имена – Тервел, Терелиг и Кардам…
Впрочем така се е „пошегувала“ самата Държавна сигурност през 70-те години на миналия век, когато е дала псевдонимите на младия тогава историк Божидар Димитров. А може и той да си ги е избрал, предусещайки, че ще директорства Националния исторически музей кажи-речи толкова дълго, колкото тримата ханове са управлявали България. Освен това Телериг бяга в Константинопол, където византийският император Лъв IV Хазар го удостоява с титлата патриций – също като Божидар, който заряза БСП и пъргаво се мушна под крилото на Бойко Борисов. Кардам пък успява да принуди победения при битка император Константин VI да му плаща ежегоден данък, но онзи, вместо злато, му изпраща конска тор с думите: „Ето ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и не искам да се мориш чак дотук.“ Подиграва му се, демек, както и сега се случва с Димитров – той си въобразяваше, че пак ще спечели обявения конкурс за шеф на НИМ, но явно бе побутнат да излезе в пенсия…
Да, обяснението му гласи: „Аз съм на 72 години и съм като боксьорите, които предпочитат да се откажат от ринга, когато са най-добри. Не мога да чакам да дойде някой младок, който да ме напердаши.“ Няма защо да се лъжем обаче, че пенсионирането е по-мекият вариант на принуждаването да си подаде оставката или директно да бъде уволнен. Но нищо, важното е, че с това приключва ерата „Бутафор Димитров“ (прозвището, лепнало му като ръкавица) и едно от олицетворенията на бутафорията най-сетне ни освобождава от присъствието си!
Уви, за окончателна въздишка на облекчение все пак не може да става и дума. Макар и състояло се, „пенсионирането“ драстично се позабави, което позволи на Димитров да се вихри и след навършването на необходимата за тази цел възраст. А във всеки случай, ако бе дошло навреме, то със сигурност щеше да предотврати куп глупости и ред безобразия. През 2010 г. например, когато беше на 65, нямаше да бъдат изровени „мощите на Св. Йоан Предтеча“ на близкия до Созопол остров Св. Иван. Оттук пък следва, че за ремонта на църквата „Св. св. Кирил и Методий“, в която бяха изложени ключиците, щяхме да си спестим едни 570 хиляди лева. Две години по-късно, когато 67-годишният Бутафор се натъкна и на „гроб на вампир“ (отново в родния Созопол, което никак не е случайно), нямаше да дадем още 270 хиляди лева за реставрация. А после можехме да си спестим и онези 500 000 лв., за които Димитров, вече на 70, изви ръцете на правителството за Голямата базилика в Плиска…
Вярно, поне тогава Провидението се намеси под формата на фекална вода, която трябваше да мине за лечебна, а обилното поливане на министър-председателя с нея му изигра лоша шега. Бутафор обаче продължи да се шегува с историческата наука заради прословутите 300 милиона евро за културно-историческото ни наследство, които ще са налични до 2020 година, когато ще закръгли 75. Нещо повече, той се самоназначи за идеолог на „диснификацията“ (по Ивайло Дичев), покрай която навсякъде започнаха да никнат „крепости“, извадени като от калъп. И ето защо към днешна дата резултатът е плачевен и вече трудно обратим: доминация на кича над автентичните свидетелства на историята и пълно обезличаване на обектите. За да се сдобие почти всяко селище със средновековна крепост, съчетана с византийски градеж, римски арки и възрожденски керемиди, просто бе достатъчно то да разполага с амбициозен кмет, който да е в добри отношения с Божидар Димитров.
Отговорът на въпроса дали по същия начин последният боравеше и с историческите факти, ще оставя на специалистите. Добре си спомням обаче как откраднатият от ДС оригинал на „История славянобългарска“ беше представен за предаден на НИМ от случаен човек, увил го във вестник. Последва циркаджилъкът с организираните шествия срещу връщането му в Зографския манастир, а междувременно се понесоха слухове, че иманярски находки също биват „препирани“ през НИМ под формата на случайни открития.
Как това се е съчетавало с ролята на Димитров да бъде пазител на културно-историческото наследство, не е известно, но е крайно време, а и задължително да се провери. И, естествено – ако се окаже вярно, да има съответната санкция по Наказателния кодекс, „мама му стара“, както би казал доскорошният директор на Националния исторически музей…
Като стана дума за неговия начин на изразяване, не е тайна, че мнозина го намират за колоритен и дори за симпатичен, а самия Бутафор – за сладкодумен разказвач на истории от славното ни минало. Докато пробутваше „сензации“, той по същество извърши поредица от атентати срещу историческата наука, оставяйки впечатлението, че тя се състои именно в сензационното, но кой ли изобщо се възмути. Напротив, обикновено се кикотехме, а призваните да го разобличават предпочитаха да замълчат. Чудовищният кич не срещна адекватна по размер обществена реакция, което обяснява защо Димитров продължаваше да върши псевдонаучните си подвизи. Подобно на герой от „Името на розата“, той ту се натъкваше на пожълтяла изрезка от покривката на Тайната вечеря или на зъб от Кръстителя, ту на тоягата на Мойсей и яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце. По-важното: в трагикомичните спектакли с яйце, в което има друго яйце, но по-голямо от външното (по друг литературен източник), години наред беше въвлечена цялата ни държава. Тъй като не срещнаха равно по сила и обратно по посока противодействие, а в мнозинството си неговите „колеги“ си траеха и се подсмихваха под мустак, дивотиите на винаги овластения „проф.“ можеха да откарат и до безкрайност. Или поне докато най-накрая се намеси майката природа…
Разбира се, този „Божи дар“ за буфосинхронизма бе напълно прав за себе си. Такъв си е, а щом бе допуснат да вади пищяли от своя цилиндър, значи такава е и българската публичност. Идиотска, да го кажем направо, след като без проблем шеф на културна институция наричаше критиците си „мръсни соросоиди“ и псуваше в ефир. А ето и любимия му виц, отпечатан в национален всекидневник: „Младо македонче си събира багажа, прието е за студент в София. Баща му го наставлява: „Няма да правиш на българките орална любов, защото тия не признават езика ни“. Кефейки се на простотиите, същата публика му даде възможност да се вземе съвсем насериозно – до степен, че да разправя как баба Ванга му викала: „Каза ми: седни, Божидаре. Аз скоро си отивам. Исках да ти предам, че ти си определен да оправиш държавата!“
За щастие, не ни оправи чак дотам, но не е като да не е полагал усилия. През последните 20 години, благодарение на Телериг/Кардам/Тервел и неговите подобия, България се сдоби и с бутафорно настояще, и с бутафорно минало. Твърде съмнително е също така, че едно „пенсиониране“ ще спре похода и към бутафорно бъдеще, макар все пак да изглежда някакво начало.
Хубаво начало, няма спор, но докато чета как истинският Тервел напердашил нахлулите араби, не е зле да отбележа, че изгонил и последния от тях. Споменават го в съчиненията си и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, изключение не прави и Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“. За какво тогава й трябваше на ДС да краде оригинала, само дявол знае, но поне едно е сигурно: ако не изгоним и последния бутафор, тази подигравка ще ни се хили насреща, о, неразумни юроде…
