Българското общество очевидно е вече претръпнало и към най-стряскащите провали на своите управления. Дори въпросът за живот и смъртта не е в състояние да го впечатли особено. От седмици страната е настанена на и около върха на поредната антикласация, този път за смъртност от сегашния корона вирус. При всичките условности на статистиката през последните месеци, в нашия случай презумцията е далеч по-логично да бъде на страната на подценяването. Независимо от това, максималното, което можем да чуем е умореното измрънкване на каквато опозиция е останала по тези земи. Дори бруталните конкретни образи на хаоса не променят много картината. Репортажите за умиращи по стълбите на болниците хора или родилки, даряващи живот някъде по пътя между няколко града, чиито болници винаги намират някаква причина да не ги приемат, са вече рутинна част от ежедневния медиен пейзаж. Единственото по-банално нещо в него е сегашния здравен министър, който прекарва поне половината си работно време в пресконференции и интервюта. Подобен клиничен случай на обсебваща суета не бяхме имали от доста време. Сякаш в сегашното си състояние нашето общество просто отказва да приеме, че смъртта около нас не е природна логика, а социален и политически провал. Може би защото признанието на второто изисква реакция, поне като минимално потвърждение на остатъчна способност за етика.
В далечния вече месец март, група доброволци от ИТ сектора предложиха своята експертиза, за да се решат веднъж завинаги драмите с инфо системите в здравеопазването и хаоса с линейки, рецепти и всякакви други процедури. Чак премиерът се трогна от техния патриотизъм. В изблик на заръчан ентусиазъм дори държавната фирма „Информационно обслужване“ реши да дарява доброволен труд. Тогавашният пореден министър на здравеопазването надлежно обеща всичко да е готово до ноември. Цялата история приключи по добре познатия начин. Отдавна е ясно, че в здравната система има прекалено много хранилки, за да бъдат решени нейните проблеми. Нищо че струват човешки живот. Тихомълком и без никакъв шум, в последното предколедно раздаване на публични пари бяха включени и още около 15 милиона лева за бездънната яма на телефон 112. Тя процъфтява вече десетилетия, още от времето на някогашния вицепремиер Емел Етем, за която вече никой дори не си спомня. Това че хаосът и там буквално сее смърт очевидно не впечатлява много хора. Сега едни пари ще отидат по предназначение за още една „система“, която щяла да подобри функционирането й. Историята подсказва каква е вероятността това да се случи. Остана неясно и какво пречи да се създаде платформа, която ефективно да управлява „Бърза помощ“ и разпределението на свободните болнични легла, за да бъде най-накрая преустановено това унизително и смъртоносно обикаляне на болни хора. Но това сигурно е въпрос на още няколко милиона.
Нормалните общества управляват ежедневието и кризите през институции. Ние го правим през телефони и стоящите в тях мрежи от приятели, роднини, ортаци и контакти. Най-главният телефон е на най-главния човек в държавата, с него тя се „управлява“. Или по-скоро с текстови съобщения. Тази реалност е особено видима в годините на управление на сегашния премиер и не е някаква изненада. По-забележими и важни са поредните „иновации“ на престоя на Борисов във властта, всичките по посока на окончателния разпад на институционалността. Една от тях е антропологическия срив по върховете на управлението, назначаването на може би най-безличните, безгръбначни слуги на министерски позиции с единствената им функция да слагат подписи и осигуряват мълчалив параван. Ако тези позиции се попълваха чрез лотария, през последните години със сигурност там щяха да попаднат по-смислени хора. Друго измерение на срива е обърнато към кризата с епидемията. Успоредно с институционалното безсилие станахме свидетели на пълната им неспособност да осмислят дефицити, неуспехи и провали и да ги коригират поне частично. От пролетта сме ежедневно заклещени в проблеми, но на практика не чухме никаква свързана управленска мисъл за нещата, които не са наред и как те да бъдат подобрени. Сякаш не преминаваме през най-голямото здравно-институционално сътресение на последните десетилетия, сякаш няма необходимост от дълбок и безмилостен разрез на здравната ни система. Още по-страшен е третия завой на Борисов и компания, който директно ни връща обратно на пътя към авторитаризма и пълното беззаконие. Трансформацията на институциите в откровени бухалки е вече в напреднала фаза, както стана още по-видно през изминалата година със случаи като „осемте джуджета“ и атаките срещу шефката на българския фармацевтичен съюз. В тази реалност започват да изчезват и бледите подобия на правова държава, каквито с много усилия конструирахме през последните 20-ина години.
Защо обаче се търпи всичко това? Протестите от изминаващата година едва ли могат да бъдат интерпретирани като еднозначно недоволство от подкопаването на институциите. Те са по-скоро комбинация от предозирането на самия Борисов, умора и втръсване от самата персона и очакване за циклична смяна на играчите. Всъщност, като общество ние отново се връщаме към откровено неинституционални начини на съществуване. Един е чрез успоредния механизъм на нерегламентирания достъп до услугите, които иначе се предполага че са рутинни и резултат от общото функциониране на публичните системи. Това струва пари и наскорошно проучване стигна до сумата от около четири милиарда и половина лева допълнителни плащания конкретно за здравеопазването. Друг начин е чрез комбинирането на различни неформални социални мрежи с оглед осигуряване на публични услуги. Този хоризонтал от различни видове контакти на практика измества модерната система за генериране на обществени блага. Ако вашият хоризонтал не е достатъчно плътен, рискът за живота ви нараства. Подозирам, че случаите с починалите хора по стълбите на болниците са точно такива. За съжаление, в здравния хаос около епидемията станахме свидетели и на слабостта на гражданското общество, доколкото е въобще структурирано и устойчиво. Множеството организации, които се появиха през последните години нито изиграха съществена публична и критична роля, нито се обединиха, за да потърсят някаква по-системна промяна. Възникнали в повечето случаи като инструменти за буквално спасение на пострадали от здравния хаос, те не успяват да направят следваща крачка.
Всичко това не е изненада. Погледнато по-исторически, контурите на настоящето силно приличат на социалния бартер от времето на соца, макар в сегашния му вариант той да е по-монетизиран. Мрежите на партията и съселяните са модифицирани и допълнени, но за хората живели и в двете системи, приликите са очевидни. В демократично време, ние като общество побързахме да се върнем към това мислене. Първите години след 1989-та прекарахме в опит да влезем в новия свят без да излизаме от предходния. И точно когато започнахме да излизаме от провала на този мисловен и политически фалит си избрахме бившия цар. Избрахме бащица, вместо система. Избрахме управление чрез индивидуална воля, вместо абстрактни и универсални принципи и механизми, подредени в институции. После пробвахме формализирането на парцелирането по формулата „3–5–8“ и затворихме цикъла с бодигарда на Тато. Нищо в актуалното политическо търсене и предлагане не подсказва проблематизиране на този манталитет и модел. За известно време изглеждаше сякаш сме мобилизирани като страна да се променим, да догоним по-развитите, да си моделираме живота по съвместим начин. Това обаче постепенно изчезна и вместо да се учим от други нации вече единствено търсим начини да ги осмиваме. Битието без институции изглежда е нашето бъдеще, ние очевидно сме решени просто да оцеляваме в неговата несигурност, вместо да го променяме. Затова пълнете телефони в правилните номера, намирайте точните контакти и спестявайте. От това може да зависи вашия живот. Буквално!
