27 юни 2014 г. Британският премиер Дейвид Камерън обявява: „Днес е лош ден за Европа!“. Поводът е, че за шеф на Еврокомисията току-що е избран Жан-Клод Юнкер, срещу когото Камерън води ожесточена кампания.
Едната причина е, че бившият премиер на Люксембург от 1995 до 2013 г. подава оставка след разразил се колосален шпионски скандал. Тайните служби на страната, които са на пряко негово подчинение, се оказват замесени в незаконно подслушване, следене, корупционни практики, рекет, разследване на политически опоненти. Сред потърпевшите е даже великият херцог на Люксембург Анри! Освен това под ръководствота на Юнкер малката държава с половинмилионно население се превръща в офшорна зона и Европейската комисия започва разследване по създадения от него данъчен режим.
Дори на този фон обаче Камерън твърди, че бившият премиер на Люксембург е неспособен да поеме Европейската комисия най-вече заради проблемите си с алкохола. Медиите в страната му пригласят, като няколко дни преди решаващия Европейски съвет „Дейли мейл“ цитира високопоставен дипломатически източник: „Той редовно пие коняк на закуска. Въобще пие много, държи се вулгарно и често използва думата „шибан“. Разказват, че по време на заседания сервитьори са носили алкохол на Юнкер“. Далеч по-авторитетният „Файненшъл таймс“ не отстъпва ни най-малко: „Пиячката винаги е била обект на слухове в Брюксел. Юнкер е доказал, че е в състояние да издържа заседания по цяла нощ, подкрепен от бренди и цигари. А може би следващият шеф на ЕК ще си сложи надпис на стената в офиса: „Не трябва да сте пиян, за да работите при нас, но все пак помага.“?“
Разбира се, самият Юнкер твърди, че това са грозни слухове и мерзки клевети, а отношенията му с Камерън лека-полека са изгладени. Но с времето става ясно, че крушката действително си има опашка – само година по-късно се появява видео как развеселеният Жан-Клод посреща политици от световен ранг с лигави целувки, пощипвания и поплясквания по бузите. През септември 2016 г. залита и на среща на министрите на ЕС, нещо подобно се случва и на 4 май 2017 г., когато пристига във видимо нетрезво състояние на преговорите за Кипър в Женева. „По време на събитието Юнкер непрекъснато се блъска в хора и мебели и се държи доста фриволно с помощниците си“, съобщава британското издание The Sun. А френският Le Soir междувременно пише, че той „не жали пари за вино и джин с тоник“ и цитира „някои колеги, че ако не е пил, изглежда зле“.
Обяснението му тогава гласи: „Имам проблеми с баланса с левия крак, който изисква от мен да използвам парапет, когато се изкачвам по стълби. Този проблем е заради претърпяна сериозна катастрофа. През 1989 г. бях три седмици в кома, а след това шест месеца в инвалидна количка.“ Към днешна дата обаче версията е променена: не ми било катастрофа, а ставало дума за… ишиас. При това го съобщава един от говорителите на ЕК, който дори се кара на журналистите, че задават обидни и нечестни въпроси, след като целият свят вижда как Юнкер едва се държи на краката си преди официалната вечеря на ръководителите на страните от НАТО в Брюксел…
Впрочем до тази лъжа поведението на шефа на ЕК можеше да мине и за донякъде симпатично. Хайде, не чак симпатично, но поне забавно, като скеч на „Монти Пайтън“. Докато залиташе, смеейки се, премиерите на Холандия и на Португалия самоотвержено го подпираха, за да не падне върху германската канцлерка, а по едно време в спасителната операция се хвърли и президентът на Украйна. Доколкото въобще не приличаше на човек, който изпитва страшни болки от ишиаса, карикатурният му образ си беше единствено негов проблем, но вече с онзи говорител на амбразурата карикатурата се официализира и в нея бе въвлечен целокупният Европейски съюз. Че щом се лъже за нещо толкова очевидно, представяте ли си как се мами за скритите от погледа работи? И когато се говори за европейски или евроатлантически ценности, ще е възможно ли изобщо подобни приказки да се приемат насериозно, а не като лицемерно и втръснало до смърт клише?
В случая големият проблем е не толкова поредната пиянска изцепка на Юнкер, а че вече четири години европейските лидери предпочитат да си затварят очите и да се правят на ударени. Освен супер дразнещо, защото си мислят, че хората са идиоти, това е и изключително тъпо, понеже лицето на обединена Европа – по същество тяхното лице, – е неадекватно и вече създава усещането за пълна разпуснатост и деградация. Съвсем логично би било в такъв случай не да подпират Жан-Клод да не падне, ами да го побутнат с общи усилия да се отдаде на ишиаса си някъде на спокойствие, извън шефския кабинет в централата на Европейската комисия. А фактът, че не го правят и той дори сега няма намерението да хвърли оставка, е още по-безобразен от това да се нацепиш като мотика на среща на високо равнище.
Такава грешка навремето допуснаха в Съветския съюз, след като през 1976 г. Брежнев изпадна в клинична смърт и от този момент нататък неотлъчно бе придружаван от реаниматори с необходимата апаратура. В последните шест години от живота си той преживя и няколко инфаркта и инсулта, но го крепяха, защото на партийните секретари по региони се даде неограничена власт и безпомощността на генералния секретар им дойде направо дюшеш. Висшият елит на КПСС, затънал в корупция и престъпления, беше зает да укрепва позициите си, затова болестта на Брежнев също го обслужваше идеално. Нямаше кой да го контролира, разигравашеа си коня, въпреки че разпадането на личността му беше възможно най-негативната пропаганда за силата и мощта на СССР. Трагикомичната гледка как водят под ръка неадекватния Леонид Илич, който едва мести краката си, ясно показваше, че социализмът скоро няма да го бъде и ще се срути с гръм и трясък сред жалките си отломки.
Възможно ли е европейските лидери вкупом да вярват, че не ги заплашва подобна опасност, че ще им се размине? Малко вероятно е всички да пребивават в тежко опияние, което ги прави слепи за застоя и упадъка, така че ще е справедливо да извадим скелети и от техния гардероб:
Да вземем Пол Дешанел, избран за президент на Франция на 17 януари 1920 г. със съкрушително мнозинство от 734 гласа от 888-те гласуващи членове на парламента. Той е блестящ литератор, член е на Френската академия, но скоро след встъпването му в длъжност тръгват слухове за неадекватното му поведение. Те, разбира се, биват яростно отричани, въпреки че от уста на уста се носи как докато пътувал с президентския влак, една нощ Дешанел изчезнал. Версиите са, че е паднал от прозореца пиян, други твърдят, че има някакво разстройство на личността. Когато кантонерът, при когото президентът се появява по пижама и с окървавено лице, решава да говори, държавният глава най-сетне признава: „Нищо не помня от момента, когато отворих вратата на купето си, до момента, когато се събудих в болница.“ Появяват се мнения на специалисти, които твърдят, че Дешанел страда от синдрома на Елпенор, за който е характерно „състояние на полусъзнание, дезориентация в пространството и полуавтоматични действия при ходене у хора, които малко преди това са заспали на необичайно място, след като са пили твърде много или са взели упойващи вещества.“ Разнасят се слухове, че президентът злоупотребява с веществото трионал, че поглъща огромни количества алкохол, но от Елисейския дворец отричат ли, отричат. Докато един ден попада облечен насред езерото в Рамбуйе, за да гръмнат вестниците, че „Здравето на президента е разклатено“, минават цели седем месеца, през които управлението на Франция се лута сред пълна мъгла…
Интересното е, че в това време отвъд океана се случва кажи-речи същото. Удроу Уилсън, който има хипертония още преди да стане президент през 1913 г., претърпява множество неврологични инциденти. През 1919 г. на Парижката мирна конференция се забелязва, че способността му да прави трезви преценки е силно увредена. Шушука се, че Уилсън говорил „като Исус Христос“ и че френският министър-председател Жорж Клемансо го нарекъл психически увреден и страдащ от „религиозна невроза“. Причината е, че той е получил прогресивна тромбоза на главната артерия в дясното полукълбо на мозъка, но това се крие цяла година. Цяла година, през която съпругата му Идит се занимава с трупащите се дела…
„Много пъти след това и в различни държави обществото е било заблуждавано за здравословните проблеми на лидерите, защото интересът на пациента се е поставял над държавния“, пише Дейвид Оуен в книгата си „Болестите във властта“. И за да покаже колко опасно може да бъде това, в случая с Уилсън добавя: „Без съмнение той би трябвало да подаде оставка през 1919 г., докато стане ясно дали ще се възстанови. Това, че не го прави, си има своите политически последствия. Ако например Уилсън беше подал оставка и беше заместен от вицепрезидента Томас Маршал, може би той щеше да убеди Конгреса да ратифицира учредителния договор на Лигата на нациите. Ако това беше станало, Лигата със Съединените щати като водеща държава в нея щеше да спомогне да се предотврати Втората световна война.“
Както се вижда, да се крие здравословен проблем, да се лъже и маже, също не е здравословно. Точно по тази причина състоянието на Юнкер не е за смях, подбиви и подигравки, а е повод за сериозна тревога. Никой противник на Европа, на евроатлантизма и на Запада въобще, никакви кремълски джуджета и фалшиви евразийски новини не могат да нанесат толкова вреди, колкото залитащата походка на Жан-Клод и особено нелепото й замазване.
Ами не, царят е гол, нищо че още не е паднал върху Меркел! И всички вие сте съучастници в излагацията му, която лишава от какъвто и да е авторитет не само вас, а онова, което все още наричаме „европейски“, че и отгоре на това – „ съюз“. Идете после разправяйте за консенсус, конкурентност и кохезия, щом работата вече е като във вица „Пиши там „К…“ и да си ходим…“!
Та така стоят работите с ишиаса, при който болните наистина едвам стоят на краката си. Не може да се отрече обаче, че ако не друго, това е чудесна метафора за ситуацията. Чудесна и най-вече точна, макар че и „катастрофата“ вършеше същата работа…
