Целта на управлението е самото управление. Това е истината и тя трябва да бъде казвана в кратки изречения, без обичайните уговорки и увъртания. Целта на управлението е да удължава самото себе си. За благоприличие това бе наречено стабилност. Стабилността е цел в името на самата себе си. Всяко нещо, което разклаща стабилността, е грешка. А рецептата за неправене на грешки е общоизвестна: не греши само този, който не работи. С цел да се предпази от грешки, управлението не работи. Включва се единствено в случаите на внезапни аварии, непредвидени пречки като оставането на цял областен град без вода и други пожари. Такъв вид управление в политологията се изразява с термина инцидентализъм.
Ако си представим правителствата като циркови играчи, които вървят по опънато въже (а те са си такива и метафорично, и буквално) то нашият играч е замръзнал на едно място и прави хаотични движения, за да балансира. От немай къде понякога протяга крак напред, за да направи следваща стъпка, но усеща, че това може да го свали на земята, отказва се и продължава да балансира. Има крачки, които не си струват риска, но има и крачки, които трябва да се извървят, независимо колко е опасно за въжеиграча – те се правят за публиката и ако балансиращият не събере сили да направи крачка, зачертава сам себе си като въжеиграч. Сега сме в точно такъв етап, а от него зависи какъв ще е следващият етап.
Но първо да си припомним поне два от по-безобидните случаи, в които нашето правителство предпочете да не рискува, за да удължи застоя на своето управление. Към тях спада отмятането ни от ангажимента, поет с подпис под конвенцията за ненасилие срещу жените, злополучната Истанбулска конвенция. Абсолютно сигурно е, че тормозът и убийствата на жени в България щяха да продължат, независимо дали ратифицираме или не ратифицираме конвенцията. Тези неща – и това, че у нас има насилие над жени, и това, че си съчинихме ужас от ратифицирането на документа – не се коригират с конвенция, а с дълги години узряване за преосмисляне на чугунени нагласи. Истанбулската конвенция беше като да дърпаш тревата да расте. Освен че в караниците по този повод изхабихме енергия колкото дузина електроцентрали (дневно) от цялата работа не се видя нито хаир, нито зарар. Вместо да напредне в този спор, обществото ни назадна. Всеки се спече в своята позиция и това ни върна с години назад и с километри на изток. Кампанията срещу Истанбулската конвенция беше успех само за инициаторите си – те проиграха сценария как българското общество може да бъде ошашавено, парализирано и истеризирано до невъзможност да се придвижи напред. Правителството гузно и страхливо прибра протегнатия за крачка крайник и върна равновесието си върху опънатите нерви на българите.
Не толкова безобидно беше отлагането на Закона за социалните услуги в следствие на рецидив на кампанията против Истанбулската конвенция. Тук инструментариумът беше още по-калпав (преди това поне успяха да излъжат хората, че непознатата дума джендър означава нещо, което не означава), но затова пък по най-чувствителната тема – децата. Да превърнеш Норвегия, неотдавна провъзгласена като най-добрата държава за отглеждане на деца, в Торбалан е приказка за възрастни. Възрастните не вярват, че вълкът изял бабата, но вярват, че Норвегия краде деца и ги раздава на джендъри – тук ефектът на новата хибридна кампания беше умножен по страха от старата хибридна кампания. Само че резултатът не беше толкова безобиден, защото докато конвенцията нямаше да промени много живота ни, то Законът за социалните услуги щеше да промени много неща, а за най-уязвимите хора – важните неща. Срамно е, че правителството се уплаши за собствената си безопасност и не направи крачката. Срамно е, че не пое риска да направи живота на най-застрашените хора по-добър. Срамно е толкова много, че по-срамно от това е само снимката на новия социален министър Деница Сачева с обявилия се против ЗСУ свети синод. Да, знам, че е направена в името на комуникацията, но както добре знаят старците от синода тази дипломатичност е излишна, няма как да угодиш и на Бога, и на Мамона. Да се управлява на принципа „И дървото в печката, и душата в рая“ може временно, но не и вечно. Защото идва ред на изпитания, по които шикалкавенето не че не върви, но не бива да се прави, тъй като от това зависят важни неща. Става въпрос за това дали България ще приеме еврото, на този етап – дали ще влезе в т.н. чакалня.
Приемането на еврото не е просто смяната на едни хартийки с други. Икономистите говорят за ползи, които не всички проумяваме. Освобождаване на милиардите, с които сега гарантираме валутния борд, също е тема, която не се наемам да коментирам. Просто вярвам на експертите, а те всички казват едно и също и то е окуражително. (Не пренебрегнах Стив Ханке, започнах да гледам интервюто му, но като видях куфарчето, което приличаше на реквизит за харамийски багаж от пиеса „Немили-недраги“, се отказах. Хора, наистина сме загубили връзката с главната си жица в главата, ако мислим, че в това куфарче един незаспиващ от тревоги за просперитета на България Стив Ханке пази истината за опоскването на българската икономика.) Като икономически много средно грамотен човек си избирам хората, на които да вярвам. Но политически съм наясно: приемането на еврото е финален акорд на приемането на Европа. Докато в други ситуации е вървяло да е „и така – и вака“, сега положението е „или – или“. Дори за Бойко Борисов не е произведено билетче, което да печели и от двете си страни.
Всеки, който е наблюдавал внимателно проведените успешно досега хибридни кампании за отдалечаването на България от Европа, вече вижда как с поуките им се изгражда кампания против еврото. Не, не е кампания, ще бъде битка, ако не и война. Защото този път става дума за нещо, при което България категорично се заявява къде принадлежи. Още не сме стигнали до момента, в който светият синод е анатемосал еврото като неправославно, но алгоритъмът си върви. Ще стане като в Гърция – казва Ханке и останалите противници на европейската ни принадлежност. Кой е тук простият – дали тези, които го казват, или ние, които го слушаме, не знам, – но знам какво стана в Гърция. Гърция а-ха да фалира, а Европа я спаси, това стана. За гръцките пенсии и заплати не си струва да споменавам, всички ги знаем. А защо не си говорим какво стана със Словакия и Словения, те са по-близо до нас за сравнение и по време, и по старт в пазарната икономика?
Бойко Борисов направи крачка, но след това се върна две назад – ще тръгнем към еврото, когато има пълен консенсус за това. В името на баланса. Казано по-ясно – в името на стабилността. Казана най-ясно – в името на продължаването на живота на това правителство и неговия премиер. Дори Бойко Борисов би трябвало да е наясно, че пълен консенсус и по леки казуси няма, камо ли по нещо, което е наистина преломно. Правителствата не съществуват, за да клатят крака до постигането на консенсус по въпросите. Те съществуват, за да убедят хората в правотата на своите решения и за да имат куража да поемат рискове, да водят народа си, да го издигнат до висотата на знанието на своите експерти, а не да угаждат на невежеството и страховете. Този път не е безобидно и не е безразлично дали ще се случи сега или все пак някога, както беше с предишните провали. Този път е решаващо.
