Може би трябваше да нашаря тази история с някакви измислени подробности, за да ѝ придам достоверен вид. Защото така, както тя наистина се случи, изглежда съчинена. Да не бях случайна свидетелка, и аз нямаше да повярвам, че се е случила точно така. Такива неща стават във филмите.
Ето как започна цялата работа. Таня, Светла и аз примижавахме на слънчице и пиехме кафе… Не, трябва да започна по-отрано, от времената, когато не съм познавала нито Таня, нито Светла. Мъжете й на двете са инженери химици и двете млади семейства получили апартаменти врата до врата в нов заводски жилищен блок в Ямбол, където младите инженери били разпределени. И заживели повече като в студентско общежитие, отколкото в отделни домакинства. Ако Таня сготвела нещо специално, всички вечеряли у тях. Ако Светла била свободна, тя гледала децата. Таня има две момичета, трябва да им кажа имената, а вие да ги запомните, защото това по-нататък ще има значение – голямата е Вяра, а по-малката Надежда. Случайно съвпадение с имената на онази тройка светици и майка им, истината в нашия случай е, че едната баба се казвала Верка, а другата Надя. Светла има едно момче, Христо. И така Вяра, Надежда и Христо играят ту в единия, ту в другия апартамент, а Светла и Таня се редуват да им правят супички.
Съпрузите в тази история нямат никакво значение до момента, в който мъжът на Светла получава добро предложение за работа в Царево, което тогава може би се е казвало все още Мичурин, не съм сигурна. Децата реват, съпругите нервни, мъжете се напиват. Тежка раздяла. Постепенно Светла свиква с морския град, но веднъж годишно идва при старата съседка Таня на гинекологичен преглед, най-добре е жената да не си сменя гинеколога и зъболекаря, това всеки го знае. Забравих да спомена, че Таня е гинеколожка, много добра, аз самата също ходя само при нея и така се засякохме днес със Светла в чакалнята на кабинета, ти ли си онази незабравима комшийка.. ами аз съм… толкова съм слушала за вашите млади години…и т.н..
И ето тук идва моментът половин час по-късно, в който седим трите на една маса пред чаши с кафе. Минали са поне двайсет и пет години, откакто не живеят в две съседни врати, вече не знаят всичко една за друга, но продължават да се държат като студентки между две лекции. Таня има внуче, така че разговорът се върти около него и по-точно около взаимоотношенията му с таблета. Набарало го още като се научило да пълзи и почнало с пръсти да плъзга екрана, е това ако можете да ми обясните, вика Таня. Май четох някъде, че андроидът така бил създаден, наблюдавали движенията на бебета, казва Светла, на която също й се иска да има внуче, но все още такова бъдеще не се задава. Всеки с времето си, вика Таня, защото малката й дъщеря Надежда изпревари голямата и така доказа верността на този шаблонен израз.
Ето и Вяра не мисли за семейство, няма край нейното учение, втора магистратура в Амстердам, сега ще си дойде за малко за Великден, утре ще ходим до София да я посрещнем на аерогарата. Чакай, чакай, вика Светла, защо ще блъскате с колата целия този път, само за да я вземете от летището, Христо ще си идва в събота от София, не може ли той да я вземе, и без това минава край Ямбол, ще я остави и ще си продължи към нас. Таня се замисля колкото да си го представи, после кима: става! Ама той ще я познае ли на аерогарата? Те бяха по на шест-седем годинки, когато се разделиха. Ще държи надпис с името й, като във филмите, сеща се Светла. Тук се намесвам аз: Много сте смешни, децата ви кръстосват света, вие се кахърите дали ще се оправят на едно малко летище. Чудно е слънцето, времето, денят. Само името му дето е тъжно, Разпети петък. Защо англичаните му викат Good Friday, чудя се.
Как Христо е разпознал Вяра на летището не знам, това изведнъж стана неважно, защото няколко дни по-късно Таня ми съобщи нещо, пред което посрещането и пътуването бяха само незначителни подробности. Христо и Вяра пристигнали в Ямбол и съобщили, че са сгодени. Сгодени? Сгодени. Вие сигурно си мислите, че заради тази изненада ви разказвам историята. Не, не е заради тази. Има и още странни неща в тази случка.
В събота вечерта Христо не продължил сам към морето, останал да нощува в Ямбол. Таня вече била приготвила в детската стая леглото на Вяра за спане. При новото положение приготвила и другото легло в стаята, което в детството било на Надежда. Христо се пъхнал в него и тъй като за никого от тях не било тайна, че като дете Христо бил влюбен в малката, къдрокоса чипоноска Надежда, той започнал да се кикоти неистово и рекъл през смях: Ех, сбъдна се детската ми мечта да се пъхна в леглото на Надето!
Тук вече си помислихте, че това е поантата и то наистина е доста подходящо за финал на този чудноват сюжет, но не е. На другия ден цялото семейство на Таня заедно с приготвеното за фурна агнешко, козунаците и яйцата отпътували към сватовете на морето, яли, пили и се веселили, но и това не е краят на приказката.
Минаха няколко години. Пак пихме кафе трите и някак заобикаляхме темата за внучетата, защото внучето закъсняваше. Първият опит за инвитро обикновено не е сполучлив, казахме си. Вторият обаче беше. И ето това вече е краят на историята. Само че трябва да се върна отново към онова пиене на кафе на Разпети петък, при което Таня много искаше да има внуче момче, защото все момичето й се бяха падали в живота, а Светла си мечтаеше за момиченце, защото беше имала Христо и винаги си била мечтала за момиче. При инвитрото често става така – родиха се близнаци, момченце и момиченце. И това вече е краят на историята. Освен че имам някои предположения защо англичаните го наричат Good Friday.
