Йоанна Димитрова е участник в стажантската програма на Редута.бг, с ръководител Веселина Седларска
Във френския език думата „плато“, освен основното си значение, се използва и за снимачно студио или площадка. Представете си го така – върху него се подреждат ястията, готови за консумация.
Французите, както винаги, хубаво са го казали. За жалост отношението на телевизионерите към героите на репортажите им често е именно и само като към продукт. И дори не добре подредено върху плато, а направо излято в казáните, наречени „телевизори“. В тях се налива каквото се намери под ръка и се забърква по-набързo, за да е готово до вечерта. Също се налива под диктовка, но все пак има някаква част от съдържанието, която си е гадна и без върховна намеса, само поради лошата хигиена на заготовчика.
Накрая всичко се изсипва върху зрителските трапези.
Конкретният повод за този текст е един такъв казáн, който изля съдържанието си у нас няколко вечери преди Коледа. Той беше титулован „Непълнолетни престъпници с постановка на театралната сцена“. Можете да го намерите и да добиете представа. За съжаление, ако имате някакъв глад за информация, ще се наложи да си легнете гладни. От този репортаж не се разбира нищо съществено. В него се разказва за младежите в поправителния дом в Бойчиновци, а конкретният повод е, че те представят пиеса в Монтана.
Но какво е това „поправителен дом“, където тези престъпници лежат, не става много ясно. (Присъдите всъщност не се „лежат“, този сленг е подходящ за киното може би, но не и за сериозен репортаж по национална телевизия). Хубаво е да се отбележи, че те и няма къде другаде да ги изтърпяват тези присъди, защото в Бойчиновци се намира единственият поправителен дом за момчета в страната. Поправителен дом е различно от ВУИ (Възпитателно училище-интернат, в миналото – ТВУ) и е различно от СПИ (Социално-педагогически интернат).
Да кажем, че в предишни свои материали медията вече е обръщала внимание на Бойчиновци и че не в това е фокусът тук. Къде е той тогава? В пиесата? За нея също не се разбира кой знае какво – нито за съдържанието й, нито как така тя се осъществява. Какъв е този човек – актьорът, който работи с младежите, кой му плаща, как така е решил да прави театър с тях.. нищо. Сугестирам се, че е самоинициатива. Тук става малко некомфортно. Държави като споменатата Франция например, субсидират дългосрочно подобни дейности и те са част от политиката на правителството за работа с нарушители на реда. Дори да не задълбаваме повече, бихме могли да споменем, че в нашата държава това не се случва. Ако сме телевизия, няма да ни отнеме много от така ценното тв време да съобщим това, но пък ще си изпълним обществената функция. От БТВ можеха да направят препратка към нуждата от незабавни промени в закона за детското правосъдие. Например.
Толкова за информацията. Ако ви засищат патетични интонации и драматични паузи, през които да може да се замислите – намерете репортажа и добър апетит.
А може би сте любители на стигматизиращи заглавия?
Последното трябва да се е запитала авторката на въпросното плато, докато се е чудела как да ни шашне. Как да взриви фейсбук. Нека се вслушаме в молбата на всички видове медии и се замислим – защо е употребено точно това определение. Щеше ли материалът да загуби от тежестта си, ако се пропусне сензационния елемент? Какво се случи тук? Имаме бомбастично заглавие с преднамерена негативна конотация, което завършва с нещо интересно и различно, заради което да изгледаме репортажа. Второто добре, но първото е стар досаден трик. Питам се дали наистина само сензацията я е водела. Казвам си, не може. Сигурно и тя иска да ни накара да се замислим. Aз гледам в казана и си мисля:
за институциите
Част от младежите в Бойчиновци са израснали в институции и/или са били настанени в такива в период от живота си. Няма статистика за броя на децата, които от СПИ и ВУИ отиват в поправителен дом. Тази информация може да бъде изискана от районните съдилища и след това да се засече с информацията от ВУИ и СПИ. В ГДИН (Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“) получават свидетелство за съдимост, като в него тази информация не присъства.
Интересно е, че в СПИ може да бъде настанено дете над 8 години, които е извършило или има предпоставка да извърши престъпление. Вие сигурно си представяте атмосферата в държавните институции и вярвате, че тя предпазва от вредни влияния. Вие може би – не, но законодателят това се опитва да ни внуши.
За дете в риск се счита дете с починали или неизвестни родители, лишени от родителски
права или с ограничени такива; което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или друго нехуманно или унизително отношение или наказание извън семейството му; за
което съществува опасност от увреждане на развитието; което страда от увреждания или от труднолечими заболявания, констатирани от специалист; което е отпаднало от училище или има риск да отпадне.
Децата в конфликт със закона престават да бъдат разглеждани като деца в риск. Съответно те нямат достъп до услугите на социалното министерство и системата за закрила на децата престава да работи за техния интерес.
Не казвам, че в Бойчиновци има само момчета от институции. Обяснявам как пътят от една институция до друга е добре утъпкан, законите са просто пътни знаци между тях и не указват посоката към превъзпитание и промяна.
за медиите
Медиите отразяват положението в институциите (от всякакъв тип) сензационно и тенденциозно. „Деца тормозят възпитатели“, „Възпитатели тормозят деца“, „Деца се тормозят взаимно“, „Медийното лице Х посети дом У, донесе играчки, всички бяха щастливи“. Медиите не се интересуват от проблемите в дълбочина и не искат и от зрителя си да се дави във въпроси. И това вече е друг, самостоятелен проблем – повърхностните новини, с които се тъпчем достатъчно дълго, че да забравим какъв е вкуса на това наистина да научиш нещо, че и да го разбереш.
Ние не можем да гадаем коя институция как се нарича, кой и защо може да бъде настанен там, какво се случва на нейната територия, защото никога не сме били там, а и не разбираме как това ни касае. Затова се вълнуваме по време на репортажите и продължаваме напред.
За нас (да не кажа „нашето общество“)
Ние трябва да сме наясно какво се случва с нашите деца. Да, непълнолетните престъпници също са ни деца. И са бъдещи възрастни. Извинете наивността ми, но не, не можем да ги крием под килима по соц маниер. Утре те ще излязат навън и ако някой от тях е „станал човек“ (по Вапцаров, извинете отново) то няма да е благодарение на нашата образователна, наказателна, социална система. Нито на нашите медии, нито на нашето общество. То ще бъде, защото някой е повярвал в него така, че и той сам да си повярва. Впрочем най-умното нещо в цялото плато беше казано от един „престъпник“. Замислил се, замислил, пък си казал: „Ше въря да репетирам. Иначе.. човек няма да стане от мене“.
Нашата система
е не просто неефективна. Тя има ефект, но той е с отрицателен знак. Рецидивът е норма.
Част от младежите в Бойчиновци са извършили убийство. Необходима е продължителна работа на експерти с тях, не само нова дограма. Те са все още във възраст, в която травмите, негативният пример и горчивият опит могат да бъдат отработени. Те няма да изчезнат, разбира се, но европейският опит показва, че ресоциализация е възможна.
Системата е мъглява – в нея се ползват понятия, които не са ясно дефинирани. Дори понятието „противообществена проява“, заради което деца са настанявани във ВУИ и СПИ и която присъства в самото заглавие на закона няма ясна дефиниция. Това дава свобода на тълкувателите да вземат решения както им е удобно, включително в полза запълване на места в различни институции с цел гарантиране на бюджета им. Има и случаи, при които деца са наказвани за действия, за които не биха носили наказателна отговорност, ако бяха възрастни. В единия случай законът предвижда наказание, в другия – не.
Системата е остаряла. Законът за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (ЗБППМН), по силата на който те са настанявани в СПИ и ВУИ е съставен през 1958 г. В момента е замръзнал по пътя си към пълната реформа, за която от много време алармират специалисти и НПО организации, пряко ангажирани с този проблем. Те впрочем почти не са отразявани в обществените телевизии.
Системата ни не превъзпитава, както е записано в ЗБППМН, тя отмъщава. Тя лишава не само от свобода, лишава от смисъл, от права и от бъдеще.
В системата работят много, много хора. Има министерства, които си прехвърлят топката. Има няколко типа институции, подопечни на различните министерства, така че човек да е максимално объркан кое от кого зависи.
На хората в системата им плащаме ние, без значение разбираме ли или не какво точно правят. И ние не се ядосваме и не търсим никому сметка защо тази система не работи. Медиите ни предлагат захарен памук вместо информация. Ние и на тях не се ядосваме. А те употребяват нас, употребяват героите си и са жестоки към жертвите на престъпления пред телевизорите.
Ние нямаме нужда от патетични, снизходителни, пикантни плата. Заслужаваме факти и логически анализ, не клишета и захарен памук. И не само по празници.
Зарязах вечерята – давам я на чувствителните репортери.
