Гърчът, който дясно мислещите хора изживяха на втория тур на президентските избори, беше частично компенсиран от изказването на Радан Кънев на срещата „и какво оттук нататък с референдума“, на която Слави Трифонов покани партиите. Някои дойдоха, други не, едни мънкаха, други хъмкаха, единствено Радан Кънев зае ясна и аргументирана позиция, без увъртане и без притеснение, че шоуто на Слави има всички възможности и никакви задръжки да накълца когото си поиска на ситна салатка и да я продаде за две стотинки. След което си нарами раничката и си тръгна. Ако замисляният нов десен проект се намира в тази раничка, то тя заслужава специално внимание.
Но нека първо да видим как изглежда това, което сега наричаме дясно. Разстоянието от онова на времето СДС и сегашното СДС е дори по-голямо от разликата между Желю Желев и Божидар Лукарски. Колкото и снизходителни да сме към Лукарски, с каквато и лупа доброжелателно да го разгледаме, няма да открием в него нищо, което го свързва със създателя на СДС. Освен трите букви, което прави положението още по-жалко, защото неизменно извиква представата за стръмното надолнище, което беше извървяно от огромните сини митинги до „предизборния трик“ за печелене на гласове.
СДС и заченатото от него ДСБ си разпределиха демократичните ветерани по признака „аз този не мога да го понасям“. Сега и в двете партии има древни останки от първите ентусиазирани години или поне отделни части от тях, както е при динозаври. Те вече са на възраст, на която не се борят за власт, но всеки е обидчив колкото за дузина балерини, настояват за метани и не са в състояние да решат никакъв днешен организационен проблем, защото се заплесват в припомняне на стари вражди, връщат си за незабравени предателства и се унасят в спомени за оня митинг, помниш ли…
Има и средно поколение, работещо. Устроено на служби, когато „нашите бяха на власт“ и запазило позициите си заради справяне с работата, поради завареност на положението или просто по липса на кадри. То не е революционно настроено, както е било в годините на своята младост. По-скоро еволюционно. Дясно мислещи чиновници в състояние на когнитивен дисонанс. С Иван Костов в сърцето, но прагматично припознали ГЕРБ като най-логична и затова оправдана изневяра на десните си идеи.
Ето го и младото дясно попълнение, доколкото е останало в страната. Хора около четирийсетте, които минават за новите двайсет. Образовани, активни, със самочувствие. И всичко това щеше да е много добре, ако самочувствието им не ги отвежда в някакви разчертани от самите тях висини, от които нататък самочувствието преминава във високомерие, високомерието се редува с надменност, а накрая всичко това се изражда неусетно в арогантност. Има ги по малко във всеки град, и много в столицата – хора, за които принадлежността към една ограничена и отбрана общност е източник на правото им да бъдат повече от другите.
И сред всичките тези възрастови групи – тук-там отделни личности с хуманитарни професии, интелектуалци, творци, които са запазили здравия си разум, раздават го, колкото и по-рядко да им го искат и продължават да се надяват, че има смисъл да не се отдръпват от активен партиен живот, че това е дълг пред обществото, че има смисъл.
Това е членската маса на двете партии СДС и ДСБ, които емблематично представляват дясното пространство у нас. Ако Радан Кънев си мисли, че това ще е маята, от която ще бухне тестото на новия десен проект, трябва да му се каже – не, няма да стане. И да стане, няма да е ново.
Всички останали десни хора са извън тези две партийни структури в насипно състояние. Те са онези, които се изгризваха вътрешно в деня на втория тур на президентските избори – да останат вкъщи или да отидат до урните и да дадат гласа си за Цецка Цачева. „Като инжекция е – каза един такъв избирател, – стискаш очи и…ох, готово.“ Те са хората, на които им омръзна да гласуват губещо, но това няма да ги накара да гласуват печелившо за стари леви или нови крайно десни. Те са хората, които ветераните динозаври и следващите кариеристично ориентирани партийни членове не биха покръстили в дясната вяра, защото „тези хора“ си позволяват да виждат грешки в нашите хора и дори да ги съобщават на висок глас. Но и те самите не искат да стават партийни членове и активисти, защото вече са разбрали че синият болшевизъм е по-зъл от червения, като по-млад и по-гладен. Те надушват комунистическия манталитет, независимо че му е поставен етикет за демократичен, и стоят настрана – ни тук, ни там. В своята си самота вдясно от центъра.
Тези самотни, пръснати хора не са отишли в Европа, защото искат Европа да дойде тук. Те са онези, на които кукувицата не е изпила толкова ума да повярват, че 6 000 бежанци и мигранти и 600 стипендии за ромски ученици са връх на опасността и несправедливостта. Те знаят, че истинската опасност е западащата грамотност, липсващата икономика, демографския срив, бедното здравеопазване, дефицитът на доверие. И са наясно, че трябва да се започне със съдебната система, защото тя ще върне чувството за справедливост, без което нищо не е устойчиво.
Тези хора няма да се обединят около нов проект, конструиран върху омразата. Просто защото той няма да е нов. Омраза срещу комунизма, омраза един срещу друг вътре в дясното – всичко това беше с времето си, донесе цепене на крилца и перца, за да се превърне накрая в пух и перушина. Това трябва да се признае. Точно партийните членове на СДС и ДСБ по места няма да го признаят. Те са така вкопчени, така зазидани в легендата за своята правота и извисеност над другите, че отнемат ли им тази илюзия – отнемат им всички защити. Дясното от години живее така – в защита, в най-горната стаичка на своята кула от слонова кост.
Но десните хора извън партийните структури знаят, виждат грешките. Отхвърлят окопаното им мислене против всичко извън техния кръг. И чакат да се появи нещо наистина ново, което да обединява консервативни ценности и либерален кръгозор. Чакат нещо ново, което да ги обедини „за“, а не „против“. Това са хората, от които може да бъде замесено тестото на новия десен проект, от който България без съмнение има огромна потребност, за да не куцука сега с един ляв крак и с патерицата ГЕРБ.
Ще може ли Радан Кънев да го направи? И дали разбира, че за да приобщава, ще се наложи да се разделя – с миналото на дясното. А ако иконата на Иван Костов е в онази раничка, първата му работа ще трябва да е да я извади. Иначе самата раничка дава надежда – високомерие и арогантност не се носят обикновено в евтини ранички.
