Много от актуалните кадри на празнуващи граждани наподобяват образи на освобождение, сякаш пандемичната карантина от последните седмици е сред най-непоносимите форми на тирания. Може би една от неизбежните иронии на ситуацията е, че източникът на ограничението и свободата е един и същ. Разхлабването на мерките започна толкова плахо, че мнозина се опасяваха от необратимост на забраните. Първите гласове за излизане от режима бяха особено несигурни, чуваха се по периферията на коментарната какафония, търсеха убежище в различни полета на научност. Веднъж набрали приемливост и емпирични основания, те скоростно преляха в нетърпеливо разплитане на набързо скроената мрежа от норми, ограничения и проекции за бъдещето. Сякаш в мислите на повечето хора, вирусът внезапно се трансформира в пореден, относително предвидим, управляем и неизбежен риск на ежедневието. И уж вкаменените ритуали и страхове на пандемията се разпаднаха в рамките на седмици, отляха се под страстта на преоткритото ежедневие. В такъв момент, изкушението да се забравят въпросите за параметрите на някакво „ново нормално“ е разбираемо. И без това пророческите провиквания в жанра „светът вече не е същият“ досадяха на всички. Но тази досада не отменя важността на темата за възможните промени.
Немалка част от дискусиите за причинените от вируса размествания се въртят около различни по-общи, културни въпроси. Някои са дълбоко етични, засягат големите теми за доброто и злото и възникват винаги при по-дълбоки сътресения. В повечето случаи отшумяват едновременно с кризите и сегашната ситуация едва ли ще е изключение. Често се коментираше и евентуалната нарастваща склонност към минимализъм, преосмислянето на свръх потребителството в бита, пътуванията и отношението към материалния свят. В каква степен това ще се случи и дали няма да остане просто субкултура на средната класа ще разберем през идните години. По-вероятно е да остане интелектуална игра около временната тенденция от свиващи се финансови възможности на хората.
По-любопитни са опитите за преосмисляне и оценностяване на виртуалното. През последните години непрестанно се усилваше разочарованието от социалните медии и акцентът все по-често падаше върху провалените очаквания спрямо тях. Немалко хора или напълно се оттеглиха или вече ги използват съвсем периферно. Вместо културно обогатяване, истеричност; вместо разширяването на кръгозора, самозатваряне в приятелски онлайн кръгове; вместо истински и отворени дискусии, поляризация. Принудата на карантината донякъде доведе до обръщане на тази ситуация, поне временно. Виртуалното се оказа спасително, а домашният офис изведнъж позволяваше пренареждане на приоритети и подобряване на житейския баланс.
Неравномерните вълни на пандемията създадоха особена политическа ситуация, отвориха конкурентно поле между нациите, в което скоростта на въвеждане на ограниченията и данните за загиналите от вируса бяха инструментализирани и превърнати в аргументи за системна надпревара. Китай стартира този подход, в момента, в който се окопити от първоначалния удар, но го направи прекалено агресивно и по неподходящ начин и в крайна сметка постигна обратния ефект. После започнаха да се редят различни анти-герои: Италия, Испания, Франция, Великобритания, а сега САЩ.
Централна Европа също пробва да акцентира върху ниските си данни, но трудно успя да пробие в глобалния пандемичен шум. Всъщност, това състезание няма много общо с реалните данни. Например, отвъд абсолютните стойности, средната смъртност на САЩ е почти идентична с тази на ЕС, тя е малко по-лоша от швейцарската, но малко по-добра от холандската. Ню Йорк е сравним с Ломбардия, а Калифорния с Германия. Извън големите американски градове пък, средните данни са почти идентични с тези в централна Европа. В днешно време обаче, тези състезания се случват по-скоро на терена на образите, медийните възприятия, утвърдени наративи, подсилени от вече съществуващи нагласи и предразсъдъци. През последните дни Швеция започна да измества Щатите, но най-вероятно е след някоя и друга година, всички тези мимолетни и повърхностни сравнения просто да потънат в политическата шумотевица.
Мнозина очакваха пандемията да даде еднозначни отговори и относно ефективността и легитимността на различните видове политически системи. Появиха се много първоначални мнения за предимство на по-авторитарните режими, стъпвайки най-вече върху успеха на мерките в Китай и Сингапур. Постепенно обаче, южна Корея и Тайван постигнаха по-голяма ефективност в ограничаването на разпространението на вируса и много хора обявиха победа на по-демократичните режими. Германия бързо бе прикачена към тях и се оформи познатия медиен топ 3.
Междувременно, в управленски хаос затъна Русия и хладнокръвния Лукашенко в Беларус също се предаде на вълната. После обаче дойдоха проблемите във Великобритания и САЩ и очертания краен резултат в полза на демокрациите отново стана проблематичен. Всъщност, тази конкуренция няма особен смисъл и съвсем други променливи и фактори имат значение за случващото се в здравните системи на отделните държави. Съвсем очаквано, много по-съществен фактор е предходния опит с подобни епидемии и предприети институционални решения. Качеството на управление на здравните системи и най-вече наличния и ефективен капацитет за справяне в рискови ситуации ясно се очерта като друг основен фактор. Както и в други дебати, всеки е в състояние да конструира защитна теза от опита на различни авторитарни или демократични системи. И тук няма да има еднозначен победител, спорещите съвсем спокойно могат да намерят достатъчно основания да препотвърдят собствените си предходни убеждения. Повечето вече го правят, при това доста публично.
Има обаче и някои реални промени, които ще имат сериозно влияние върху анти-кризисните стратегии, възстановяването на икономиките и дори възможностите за реакция при следващи кризи. Те са най-вече свързани с поредната вълна на този път повсеместно нарастване на публичния дълг и нарушаването на всякакви критерии в това отношение. Например, само в рамките на еврозоната скокът на дълга като средна стойност е от 86% на над 100% като тенденцията отива далеч отвъд добре познатите заподозрени в южна Европа. Разбира се, тя е на практика извън контрол в повечето страни там и без непрестанния ангажимент на ЕЦБ, те ще полетят към пропастта. Завишеният дълг вече се определя от множество икономисти не просто като „ново нормално“, но и входна точка към „ново нормално“ на сериозно ограничен инструментариум за управление на икономически кризи и възможности за справяне с предстоящите сериозни структурни промени и социална цена.
Друга възможна по-трайна промяна е свързана с огромната икономическа цена на мащабните социални карантини, която повечето политици няма еднозначно да признаят от страх, че ще бъдат обвинени в коравосърдечност и присвояване на ролята на арбитър между живота и смъртта. От тази гледна точка, повторение на внезапните и цялостни затваряния на икономиките и обществата е малко вероятно. Пандемиите обаче траят повече от няколко месеца и светът далеч не е излязъл от лабиринтите и изненадите на Covid 19. Затова и пълноценната оценка за реалните промени в нашия живот е най-добре да бъде направена, когато вълните отминат и сме отново в състояние спокойно да обходим нашия свят, за да осмислим какво в него наистина вече не е същото.
……………………………………………………………………………
