През 1990 г. Стойко Тонев започва рубрика в седмичния вестник „Политика“. Статиите и сега са актуални, защото големи периоди от историята ни все още подхранват страсти, разделения, емоции. Може пък Доктора пак да даде „ключ“ за разбиране на събитията…„Никога няма да напреднем като народ, ако влачим през времето веригите на историческите си сантименти.“
В трудовете на Макиавели има едно понятие – „поквареният народ“. Народ, който дълги години е бил под робство, е покварен. На такъв народ му трябва време, за да възстанови или създаде отново необходимите политически добродетели. „Безброй са примерите от древната история, които ни показват колко е трудно за един народ, свикнал да живее под властта на един владетел, да запази свободата си, ако поради някакво събитие успее да си я възвърне. … Такъв народ прилича на животно,…което е било винаги хранено на затворено и с насилие и което, пуснато на воля на някоя ливада, не знае как да пасе и къде да се укрива, става жертва на първия, който се опита да го окове отново във вериги.“ (Н. Макиавели)
България се освобождава от турско робство и заживява свой самостоятелен политически живот през 1878 г. Припомням тази дата, за да я направя изходна цифра в една простичка „аритметика“. През 1887 г., т. е. само осем години по-късно, започва да се установява режимът на Стамболов.
През 1944г., казват, България се освободила от „фашистко“ робство. През 1954 г. започва да се установява режимът на Живков, т. е. след десет години.
Питам се на базата на тази, наистина повърхностна аналогия, дали между 8 и 10 години е периодът, който можем да преживеем без диктатор? Питам се и още: дали сме „развратен“ – в политическия смисъл, който влага Макиавели в това понятие – народ? Питам се не от чувството на национален нихилизъм, нито от някакъв патологичен стремеж да унижавам и без това толкова много унижавания ни народ. Правя го защото се страхувам, че демократизацията на нашия политически живот все още няма никакви гаранции. И още: защото смятам, не – убеден съм – че единствената истинска и трайна гаранция за това сме ние, българският народ. И затова искам да започнем разговора за спорното и безспорното в българската история от българските диктатори. Но не сами за себе си, не като личностни предразположения и психически аномалии, а диктаторите в съотношение с управлявания от тях народ. Именно в пресечната точка между политическите дадености на един народ и неговите политически ръководители се крие първопричината и истината за един или друг характер на неговия държавен и политически живот.
В „Спомени за княжеското време“ Добри Ганчев пише по повод на Фердинанд: „Много е тежък споменът за него. А е тежък, защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност издигнаха тоз неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят! Славеха го в частни разговори с него! Славеха го в публични речи, във вестници, списания, та, че най-сетне и в поезията.”
Със пролетните кораби в простора
поведе ни най-смелият моряк.
Не беше пътят лек, но хората
зовеше той с магически маяк.
Кольо Севов (Априлско море – в: Априлски сърца, С., 1986)
Господи, какво се е променило за тези 100 години?
Докато препрочитах Добри Ганчев си мислех за „Задочните репортажи“ на Георги Марков. И аналогията сама се налагаше. Но този път, страхувам се, тя не е повърхностна. И се питах, и продължавам да се питам: раждат ли се диктаторите, или просто ние сами си ги създаваме?
Цялата ни нова и най-нова история е „затворена“ между двама диктатори: Новата започва със Стамболов, най-новата свършва с Живков. За настоящето и бъдещето ще говорим друг път.
Но, знаете ли, между диктаторите има разлика. Има диктатори и диктатори. Има разлика и в международната политическа среда – един много съществен за малките страни фактор – която провокира или налага диктатура в България. И диктаторите могат да бъдат патриоти и предатели, могат да бъдат също и строители , и разрушители… А дали не са в определени исторически условия, дори необходими?…
И отново ще се обърна към мисъл на Макиавели: „…този, който желае да опознае природата на народа, трябва да бъде владетел, а който желае да разбере правилно своя владетел, трябва да бъде човек от народа.”
Не се ли правехме прекалено дълго на народ, неразбран от владетелите си? Може би те много добре са ни разбирали? А ние „разбирахме“ ли ги? Всъщност, този въпрос може да бъде зададен и по друг начин: ние разбирахме ли се – познаваме ли се? На какви политически традиции сме наследници, на какви политически добродетели сме носители, какви политически пороци крием в националния си характер?
Всеки разговор за диктатор, е всъщност, разговор за народ.
Ето какво пише един френски автор, опитвайки се да размишлява за Наполеон и от името на Наполеон: „…Не съм им давал свобода, казват? Значи те още вярват, че свободата е едно парче книга, покрито с няколко подписа? Туй е работа на гражданите да поддържат своите права, своето достойнство, своята воля. Туй е характерът, даже нравите на един народ. Народът упражнява правата си, а не ги получава. Та нима аз трябваше да напомням длъжностите на гражданите? Това, изповядвам го, надминава моята добродетел. Те имаха деспота, който заслужаваха, и който, освен това им отиваше. …“
И в този ред на мисли, ще си позволя (със съзнанието, че май попрекалих) да приведа още един цитат Става дума за една мисъл на най-големия ни учен в областта на конституционното право („буржоазен“ ?) – Стефан Баламезов. Тя е казана през 1948 г., като кратък послеслов след третия том на „Конституционно право“. Казана е в сходна с днешната ситуация. Звучи като пророчество, била е казана като предупреждение. Смятам, че и днес звучи така. Малко е дълга, но пък е много хубава.
„Гражданино, ти добре направи, че прочете тази книга, и аз ти благодаря за това. Заедно с други две тя образува моя пълен курс по конституционно право. Той е писан и преработван в течение на 30 години, при толкова често сменящите се политически условия в Европа и в България.
Успоредно с тоя процес растеше и се разширяваше размера на прочетеното от мене, наблюдаваното, обмисленото. Напредваше и моята възраст. Но никога, нито за ден не намаля, нито претърпя промяна, гражданино, голямото ми уважение, дори моята обич, към твоите права-свободи. И последните ми думи са молба и позив към тебе: не ги забравяй! Не забравяй, че те са извоювани с упорити усилия, борби, страдания, че те ти принадлежат; че никой не може да ти ги отнема. Но и ти трябва да ги упражняваш, пазиш и защитаваш. Защото инак, след всяко ново тяхно ограничение или накърнение от управляващите и нехайство от твоя страна, неусетно за самия тебе, ти ще губиш това, което не се вижда, нито се консумира, не е нито имот, нито служба, нито звание, но е всичко: съзнанието, че си свободен човек и пълноправен гражданин. Тогава, пак неусетно, ти се обръщаш в автомат, зарегистриран и номериран, извършващ и викащ само това, което ти се заповядва и което ти е внушено като главно задължение.
И ти ставаш само поданик.“
Автомати, заключени в десетте цифри на ЕСГРАОН-а, с предварително зададени чувства, мисли, емоции. Поданици – това вече бяхме. Сега трябва да станем граждани. Ще съумеем ли?
P.S. Гледаме младия си парламент и ругаем (е, сигурно не всички, но много от нас), или се присмиваме: как могат да са такива и онакива. (Не, не става дума за цвета – за сините или червените. Въпросите са по принцип, като обобщение.) Ами че от къде да се вземат други? Нали ние ги избираме, според себе си? И защо да не се запитаме: този парламент не е ли наше умалено огледално отражение?
За разлика от приказната царица ние нямаме право да счупим огледалото. По-точно, не можем да го счупим, защото в случая навярно ще става въпрос за самоубийство. Не знам, може и да не съм прав, но така мисля.
