Миналата седмица по снеговете един клон от изсъхнало дърво падна на метър от мен. Прекръстих се с благодарност, не проявих гражданска активност. Спомних си предния път, когато ми се наложи да ходя в районната община за изсъхнали дървета и падащи клони на нашата улица. Тогава се видях с кметицата и съответния еколог на щат там. След няколко дни жената дойде, бодра и усмихната и проведохме горе-долу следния разговор:
„Окей, чудесно, покажете ми сега дърветата, от които падат клоните.
Ами, в конкретния случай, ето това пред нас. Изсъхнало е и при силен вятър се чупят клони и падат на тротоара и улицата.
Ясно, ОК. А другите?
Кои други?
Ами, другите изсъхнали дървета.
Е, аз не съм еколог, с просто око се виждат няколко изсъхнали, без листа, предполагам, че като минимум тях трябва да махнете, но не ги зная всичките къде са. Но сигурно има и други, които трябва специалист да ги погледне.
Да. Ами ние не обикаляме по улиците така.
Вие?
Да, аз имам още един колега еколог, който работи в общината.
Аха, ами как процедираме след като вие не обикаляте, а аз не разбирам от дървета?
Еми, като има проблем ми се обадете“.
Досещате се защо реших да си остана с едната благодарност онзи ден.
Това обаче не означава, че напълно съм занемарил гражданската активност. Работя по две теми. Едната е за едни опасни назъбени поливници (или както там се казват) в парка, на които вече няколко кучета си разкъсаха мускулите и около които децата си играят цяло лято. Ако някое вземе и падне върху някой от тях със сигурност ще гледате тъжни репортажи по вечерните новини. Другата тема е за нашите кофи за боклук, които са поне два пъти по-малко от общото количество отпадъци, което се генерира от все повечето заведения и магазини. Сигурен съм, че любезната община си прибира съответните такси от тях, но ние от доста време постоянно си ходим в боклуци. Тук има и свързана, друга тема, но тя е вече отвъд активисткия ми оптимизъм и енергия. От немалкото ми наблюдения из всякакви градове в различни части на света, София е май единствената, в която боклук в центъра на града се събира в работно време. Например, около 0930 и 1000 часа по улица „Оборище“. Обаче съм реалист човек, вече. Тема от подобен мащаб е сигурно за премиера, че нали той май е имал някакво вземане-даване със сегашните концесионери, да ги наречем вежливо. Затова се целя там, където има шанс за успех. Поне да докарат по още някоя и друга кофа.
Не искам обаче да си мислите, че в миналото съм бил лишен от желание за по-мащабна гражданска активност. Активност с по-общ, системен ефект. Например, заедно с други родители се опитахме да извоюваме право на детските градини да имат едно служебно място за паркиране. Поне да не мъкнат жените чувалите с картофи от мястото, където може да спре колата за снабдяване. Обаче не успяхме, директно ни обясниха, че „Паркинги и гаражи“ управляват общината и няма смисъл. После „Софийска вода“ остави половин тон пясък след себе си на улицата след някакъв ремонт. Районната кметица ми обясни, че тя не може да види договора със тях, защото бил засекретен и само в Столична голяма знаели какво пише. Заедно се опитахме да направим нещо, ама не стана. После тя заплаши „водата“, че ще се обадим на „Господари на ефира“ и те след два дни дойдоха и изметоха всичко. За изсъхналите дървета вече ви разказах докъде я докарахме. Така и не успяхме да ги накараме да излязат от кабинетите и да правят огледи. Идеята им се стори направо обидна. И на национално ниво участвах скромно в някакви опити, ама ще стане много дълго, пък и то е видимо колко сме били успешни.
Онзи ден след като ми се размина с падащия клон се позамислих. Осъзнах, че гражданската ми активност е в преход към пенсионерска нагласа. Пенсионерска в широкия, социологически смисъл. Защото сегашната няма нищо общо с тази от по-ранния ми граждански период. Онази първата беше натъпкана с ентусиазъм, вяра в светлото бъдеще, в неумолимата, макар и мъчителна трансформация на обществото ни, в нея имаше една лекота, оптимизъм, усмивка, намигване към историята. Тази, сегашната, няма нищо общо с това. Тя е като остатъчно задължение, натиск от някога дадено обещание, че трябва да се опитва, да се върви търпеливо и мъчително напред. Тихо мрънкане, леко провесен нос, провалена вяра в общата посока. Хоризонтът е сведен до това някой клон да не утрепе мен или някой близък, а не да създаваме и уплътняваме институции, правила и норми. Дядо ми беше такъв, ОФ деец, който все нещо ръчкаше, обикаляше, много и не разбирах какво и защо прави, ама имаше някакъв автоматизъм, все за някакви безумия говореше, недоволстваше, мърмореше. Поне не си отиде от паднал клон……
