Първо Графитово остана без училище, после без бебета, след това без пощенски код. Накрая махнаха и табелата. Селото е изчезвало два пъти: веднъж през 1878 година, когато е подпалено и разрушено и за втори път преди няколко дни, когато го заличиха от регистъра на населените места в България. Уикипедия: „Графитово е историческо село в Югоизточна България. То се намира в община Нова Загора .На разположеното край селото възвишение Адатепе се намира тюрбето на алевийския светец Муса Чобан, известен като Кадемли баба. Сред българското население от околностите то е известно и като манастир Свети Илия. Предполага се, че тюрбето е построено в средата на 16 век, макар че има и хипотези за по-ранното му основаване. Сградата има височина 7,7 м. и е иззидана от камъни. Около тюрбето е имало и други култови сгради, включително имарет, разположен на 30 м. източно от него. Според някои сведения, в началото на 17 век османските власти обявяват текето за еретично и забраняват използването му.“ Свети Илийските възвишения, на които е разположено текето, е с такава преплетена християно-мюсюлманска легенда, че мястото е свещено за хората и от едната, и от другата вяра. Църква в селото никога не е имало. Който е имал нужда от Бог, независимо от чий бог, се е качвал на възвишението и си е говорил с бога на своя си език. Текето е свързано в геометричен триъгълник с две други окултни светилища в района. Свято място.
Запуснато, тревясало, пусто място чиито къщи бързо клякат и бавно падат, дворовете пълни със змии и плодни дръвчета, които се превръщат в диви, вече ненужни. Бурените са превзели улиците, клоните влизат през прозорците и се настаняват в стаите. Десет пъти попитах в съседното Омарчево продават ли се къщите в Графитово, десет пъти ми отговориха по един и същ начин „Кой да ги купи?“ Покъщнината седи непокътната в слягащите се къщи, така както е било преди стопаните да се преселят в гробището. Не кучета пазят покъщнината, а таласъми. Приказката, че нощем селото оживява, защото таласъмите излизат, палят лампите и върлуват из пущинака е толкова силна, че най-смелите младоци са идвали тук през нощта да си мерят издръжливостта на психиката и нервната система. Таласъми не са виждали, но и никой никога не влиза в призрачните къщи да краде каквото е останало.
Преди петдесетина години Графитово е имало 350 жители. Тогава съседното село Омарчево е наброявало 1 800. Сега Омарчево е 350, половина от тях са роми. Някога децата на Графитово след четвърти клас са ходели на училище в Омарчево. Сега в Омарчево има дузина деца, които ходят от първи клас с жълт автобус на училище в Нова Загора. Сега сме в Омарчево, за да ни разкажат за умрялото Графитово. Като на длан е видно, че след време ще бъдем в съседното по-голямо Кермен, за да ни разкажат за отишлото си Омарчево. След Кермен са Нова Загора, Сливен. И всичко това можеше да изглежда като съвсем естествен процес на урбанизация, ако земите наоколо бяха обработвани до педя, ако хората тук днес живееха по-добре от вчера и ако имат планове за утре. Но не е така, изобщо не е така.
Какви хора се раждат тук, питам. „Ами от нашето село от Червенковите е тазиии…как беше …майката на Джон Атанасов. Баща му е от съседното село Бозаджии. Кара Кольо, байрактарят на Индже войвода, е от нашето село, Стоян Омарчевски, министърът на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски и той. От съседното село Коньово е дядо Влайчо, истинският пророк и лечител на България, ей там е язовирът със запазената църква в него, а запазил я е инженерът на язовира, който е брат на Дилма Русев…“ Ей така с един въпрос обиколихме цялата история и география на света. Такива хора са се раждали тук, сега не се раждат никакви. Магазинерката Тони е последната булка в селото, нейната сватба била през 1994-та, децата ѝ вече са пораснали и са далеч от тук.
В голямата кръчма има портрети колкото за една малка галерия. На едната стена са портретите на Сталин, Хитлер, цар Борис Трети, Тодор Живков, знаме с лика на Георги Димитров, на което са забодени социалистическите банкноти, голям герб на Народна Република България, две икони и календар за 2018 година с лика на Сталин. На стената отляво, очевидно определена за международно агиттабло, има снимки на Фидел Кастро, Уго Чавес и руско знаме. Стената отдясно е спортна, там са окачени знамената на Манчестър Юнайтед и Ливерпул. Под сянката са седнали нотабилите на селото – бивши кметове и авторитети, сега поразени кой в краката, кой в ръцете, кой в говора от инсулти. Стари и болни хора населяват Омарчево. По-младите са роми, но те не сядат на тази маса, наредили са се около своя маса в друга кръчма.
Говорим си за това как умира едно село. Ей така умира – сочат себе си и около себе си. Поминък няма. Аптека няма. Лекар идва веднъж седмично, понякога късно вечер. Течаща вода в Омарчево има, в Графитово и това е нямало. Сигнал за мобилните телефони някога и някъде има, друг път няма. Има едно руско семейство и три английски. Възрастните стоят около масата под навеса в кръчмата и си говорят за кланета. Тук е имало много кланета, но Иван Вазов не е написал стихотворения за тях и хората не ги знаят. В едно такова клане е оцелял бащата на Джон Атанасов, бил малък. Въпрос на късмет е било свързването на името на България с новаторската сметачна машина с отделен запомнящ модул, по-късно призната за един от първите електронни непрограмируеми компютри със специално предназначение. Когато се говори с хора като тези възрастни селяни от Омарчево, трябва много внимателно да се слуша. Те не говорят много и всяка дума е със значение. Тук простотия не може да се чуе, това да не ти е Народното събрание. Решавам се да попитам за кого гласуват. „Е как за кого – за ГЕРБ“, казват. Защо за ГЕРБ? Че то други няма, викат. Онази, жената, била много нервна, пък останалите…правят оня жест с въртене на пръстите до слепоочието.
И в този момент ми хрумва, че ако трябва да се проведе национален референдум, въпросът трябва да е: Подкрепяте ли идеята парламентът да престане да работи един месец и народните представители да прекарат този месец в селата на избирателните си райони? Отговори: 1./ Да. 2./ Не. 3./ Нека да са два месеца, като вторият месец е от ваканцията им и в него да пребивават в села и от други райони в страната.
Някак съм сигурна, че третият отговор ще е предпочетен от всеки, който не е близък роднина на депутат. Така наречените ни народни представители не знаят как живеят хората по селата, нямат представа какво ги вълнува, какво ги бунтува. Знаят как изглежда Брюксел, но не знаят как изглежда българско село, не знаят как умира село. И не става дума за Графитово, то е мъртво. Но много други села са се запътили към заличаване. Първо умира училището, после хората се чудят от какво и за какво да живеят там, накрая махат табелата. На малкото село, на по-голямото село, на малкия град, на по-големия град…
Снимки: Костас Анастасиу
