Калояна Славова е стажант в програмата на Редута.бг с ръководител Веселина Седларска
За живота става въпрос. „Твоят живот може да е по-труден, но моят се случва на мен“ – тези думи са на английския поет Филип Ларкин в писмо до негова приятелка и няма по-добро обяснение от тях на човешката ни драма.
Дори и да няма нищо общо между политиката и поезията, се сетих за тях сега, когато мисля за бившия американски вицепрезидент Джо Байдън. Защо един човек като мен ще си мисли за човек като Джо Байдън?
Той е 47-ият вицепрезидент на Съединените американски щати при Барак Обама. Демократ. Бивш сенатор на щата Делауер. Накратко, политик от световната сцена. А ако някой мисли за себе си като за последния човек, който се интересува от политика, то аз съм онази, която стои някъде далеч зад този последен човек и си чете кротко нещо човешко, романтично и драматично, без понятие за политика.
И все пак се случи. Връщах се от Лондон и в книжарница на летището попаднах на новата книгата на Джо Байдън – Promise me, Dad. Една такава бяла, лъскава, с червени букви. Нямаше да обърна никакво внимание, ако това заглавие не ми се видя твърде романтично за скучна книга, каквато се очаква от политик. Зачетох се и след малко реших, че искам да я имам. Искам да знам тази история, искам да знам за Джо Байдън и живота му и искам да го знам от самия него. В книгата е личният му жив и труден разказ за годината на надежда, изпитание и цел. Годината, в която той се отказа от борбата за президент на САЩ, и годината, в която Джо Байдън изгуби сина си Бо.
Прочетох разказа му и мисля за него. Не заради притегателната сила на трагедията – онова тихо и тъмно зрелище, от което никой не може да отвърне поглед, а заради достойнството на този мъж, заради изумителната му сила да стои изправен и просто да продължи да живее след опустошение. Той е баща, изгубил сина си, но е и публична фигура от световна величина, а тази публичност излага мъката там, пред очите на целия свят, и той е лишен от единствената привидна утеха – да скърби тихо и сам.
Удивителна е историята на този човек. И в личен, и в професионален план. Седмицата преди Коледа през 1972 година трябва да бъде най-щастливата за Джо Байдън, който всеки момент ще положи първата си клетва като сенатор. Той е на 30 години, петият най-млад сенатор в историята на САЩ. Красив, висок и синеок като Пол Нюман. И както се казва – всичко предстои. А когато всичко предстои, понякога то е и лошо. Байдън получава телефонно обаждане, от което разбира за трагедията, която ще бележи целия му живот. Камион помита колата на съпругата му Найла, тръгнала на коледен пазар с трите им малки деца. Тя загива на място, заедно с 13-месечната им дъщеря Наоми, а двамата им синове – Бо и Хънтър, са ранени и приети в болница. В този кошмар Байдън решава да се откаже от сенаторското място и изцяло да се грижи за синовете си, но лидерът на демократите в Сената Майк Мансфийлд го убеждава да не се отказва. По-късно Байдън полага клетвата за стъпване в длъжност в болницата, до леглото на единия от синовете си.
Така започва бляскавата му кариера – 36 години сенатор на Делауер, 8 години вицепрезидент. Джо Байдън се жени за втората си съпруга Джил, от която има дъщеря Ашли. Цялото семейство са изключително близки. Особено силна обаче е връзката на Джо Байдън с по-големия му син, Бо. Бо е адвокат, главен прокурор на Делауер, служил една година в Ирак като капитан от Националната гвардия.
Когато идва поканата на Барак Обама да заеме вицепрезидентския пост, първоначално Байдън категорично отказва. Той никога не е имал шеф. Да се съгласи било трудно решение, въпреки подкрепата на семейството. Байдън е бил дълго във Вашингтон, за да наблюдава 8 различни вицепрезиденти, и знаел историята, както и шегите в офиса.
Например Бенджамин Франклин бил предложил към вицепрезидента да се обръщат с „Ваше безполезно височество“. Друг вицепрезидент, Томас Маршал, споделил: „Вицепрезидентът е човек в каталептичен транс. Не може да говори; не може да мърда, не изпитва болка, той е съвсем наясно какво става около него, но няма никакво участие“. Маршал бил за кратко в офиса, когато започнал да обяснява работата така: „Една жена имала двама синове; единият заминал някъде по море, а другият бил избран за вицепрезидент; за нито единия не се чуло нищо повече“. Нелсън Рокфелер, който бил вице само две години в кабинета, казал: „Аз ходя на погребения. Аз ходя на земетресения“.
Но не и Джо Байдън. Единствената причина, поради която той се съгласил да поеме поста, била след разговор с Барак Обама, че ще бъде оставен наистина да работи. Неговата сила е външната политика. По време на клетвата, на въпроса защо иска да стане вицепрезидент, Байдън отговорил: „Не искам. Това е мой дълг“. Така започват осемте години на Джо Байдън като вицепрезидент, който е известен с последователната си външна политика. Освен съветник, той става много близък приятел с президента Обама. И логичното продължение на тази кариера е било неговата кандидатура в президентската надпревара срещу Доналд Тръмп. Но в тази съдбовна година неговият любим син Бо води безжалостна борба с тежък тумор на мозъка и Байдън не бърза да вземе решение за кариерата си. Явно усетил, че най-вероятно няма да се пребори, Бо извикал баща си на разговор, в който му казал: „Но трябва да ми обещаеш, татко, че без значение какво ще се случи, ти ще бъдеш добре. Дай ми думата си, татко, че ще бъдеш добре. Обещай ми, татко!“.
Бо умира на 30 май 2015 година. „Бо изгуби битката си – казва единият лекар в болницата „Андерсън“, – но никога не беше победен.“
След смърта на сина си Джо Байдън се отказва от президентската надпревара през 2016 година – „Мъката е процес, който не уважава плановете и графиците ти.“
В книгата „Обещай ми, татко“ Джо Байдън споделя дълбоко лични неща. Неща, които болят и към които човек трудно се връща. Разказва, защото: „Трябва да говориш. Не можеш да останеш мълчалив. Тишината значи съучастничество“. А никой не трябва да бъде съучастник с мъката.
И си мисля сега, че понякога е по-лесно да говориш за човек, когото не познаваш. Той има живот, който също ти е чужд, както са ни непонятни животите на всички други хора. Дори и на близките. Понякога обаче в нечий съвсем чужд и далечен живот намираш близост и разбиране, каквито нямаш до себе си. Силата на нечий дух ти дава ако не сила, то поне хоризонт или друга перспектива, дава опора. И ако душите можеха да си помагат, те го правят чрез споделянето.
„Вярвах, че беше мой дълг да покажа пред тези милиони хора, които са изправени пред същата ужасна реалност, че дори да си погълнат от огромна загуба, може да намериш път напред. Моето семейство и аз имахме задължението да покажем упоритост и да бъдем достойни.“
Байдън споделя, че когато общува с хора, преживели трагедия и загуба, те чуват думите му не защото е вицепрезидент, не защото е много образован, а защото е преживял това, за което им говори. Това всъщност е важността на доверието. Веднъж в разговор с президента на Салвадор – Санчес Джерен, Байдън му казал: „Ако някога се озова в джунглата, искам да бъда с теб“. Това означава доверие. А за да спечелиш някого, за да го убедиш в каквото и да е, трябва да му покажеш, че му вярваш.
След загубата на сина си Джо Байдън продължава. Това, което не му позволява да спре и го крепи, винаги и при всички обстоятелства, е да има цел и посока. И огромното му чувство за дълг. С него са винаги и думите на дядо му Финеган : „Не забравяй, Джо, че най-добрата капка кръв в теб е ирландска“. А Байдън казва, че ирландците са единствените хора в света, които всъщност изпитват носталгия по бъдещето. „Никога не съм престанал да бъда мечтател. Отказвам да спра да вярвам във възможностите.“
Затова когато Барак Обама го попитал как иска да прекара остатъка от живота си, Байдън отговорил: „Искам да бъда колкото може повече време със семейството си и искам да помогна да променим страната и света към по-добро. Този дълг ми дава цел; дава ми нещо, за което да се надявам; кара ме да изпитвам носталгия по бъдещето“.
Нали казват, че животът продължава. Това звучи тъжно, звучи цинично и ако има израз, който боли, това е този. Този израз е зъл. В него няма утеха за скърбящите. Но си мисля, че щом животът продължава, можем да продължим и ние. С какво сме по-лоши от него ние, хората?
