Общата снимка на Ангела Меркел и Мартин Щулц след края на дългите преговори за съставяне на нова голяма коалиция бе много повече образ на отиващо си политическо поколение, отколкото на картина от едно обещаващо начало. Мастилото на споразумението още не бе изсъхнало, когато повечето анализатори вече предричаха драматични времена за новото правителство, дори неговото създаване да бъде одобрено от членовете на социалдемократите в началото на идния месец. В подобна оценка има много истина. На практика и в двете основни партии се надигнаха вълни от недоволство, при християн-демократите заради прекалени отстъпки, при социал-демократите заради недостатъчно радикални политически ангажименти. Общата програма прилича повече на уморен компромис, отколкото на вдъхновяващ документ за бъдещето на страната. Съществува отчетлив риск и двете партии да излязат от поредната голяма коалиция с по-тежки наследства, отслабени електорални позиции и нарастващо желание за по-радикална промяна сред самото германско общество. Нещо повече, и едните и другите са на ръба на генерационна и идейна промяна. Независимо как тя ще се случи, безоблачната стабилност на Германия приключи и интересните времена се завръщат.
Доминиращата оценка за цялостната програма е, че тя тласка страната наляво и поставя край на ерата на ограниченията. Подобно мнение е малко прибързано. Вярно е, че има множество ангажименти със социална ориентация: осезаемо увеличение на парите за социални политики по отношение на семействата, децата, инвестиции в нови жилища за социално подпомагани хора, субсидии за ипотеки за семейства с деца, повече средства за пенсии, ограничения пред краткосрочните договори и други. Но всички тези нови разходи се предвиждат при запазване на общата фискална рамка и ще бъдат правени от бюджетния излишък, а не от нарастване на дълга. Нещо повече, други от така наричаните „социално ориентирани“ политики са всъщност обект на съгласие с християн-демократите и не могат да бъдат еднозначно определяни като леви. Това е валидно по отношение на инвестициите в дигиталната инфраструктура, новите инвестиции в образованието и разширяването на техническото образование. Няма съществени промени в данъчната политика, а политиките по отношение на имиграцията и бежанците на практика запазват основните рестриктивни искания на ХДС и ХСС. За първи път текст на коалиционно споразумение започва с темата за Европа, но амбициите на бъдещия кабинет не са особено конкретни. Ясно е единствено, че страната е склонна на нарастване на вноската в общия бюджет и на създаване на европейски валутен фонд, останалото е оставено като поле за маневриране в предстоящите разговори с Емануел Макрон и другите партньори. Частта за външната политика и сигурността също не носи някакви съществени нови политики.
Конструкцията на самото бъдещо правителство изглежда асиметрична, но е политически логична. Социалдемократите получават цели шест министерства, сред които ключови като тези на финансите, външните работи и социалните въпроси, докато за ХДС остават пет. ХСС получава три министерски поста, но сред тях е ключовият на вътрешните работи. Това е от особена важност за баварския партньор на Меркел, защото партията постоянно губи електорални позиции, а конфликтите с нея се изостриха особено по отношение на бежанците и имигрантите. Подобна конструкция обаче просто отразява ситуацията, в която се намира германския канцлер. Тя е притисната от бъдещ коалиционен партньор, който трябва да печели вътрешен референдум и стар такъв, на който отдавна отстъпи политическата инициатива по въпросите на сигурността и бежанците. Самото споразумение съдържа текст за цялостна оценка на работата на кабинета след втората година, който мнозина разчитат като сигнал към самата Меркел да ограничи допълнително своето влияние или да се изправи пред потенциалната възможност на смяна.
Наистина този път недоволството изглежда прекалено голямо, за да се очаква спокоен и ползотворен четири-годишен мандат. Младите социал-демократи искат да овладеят партията си и да я възстановят чрез престой в опозиция и нови радикални идеи и лица, с които да я избавят от сегашния непрестанен електорален срив. Християн-демократите недоволстват от прекалено големия компромис по отношение на структурата на кабинета, щедрата фискална политика и потенциалните федералистки уклони на новия кабинет. Много представители на бизнеса също изразиха недоволство от липсата на амбиции в програмата и от прекалено щедрата социална политика, която може да наруши сегашната динамика в развитието на икономиката. Недоволни са и множеството граждани, които са уморени от прекалено инертните политики на големите коалиции и искат да видят повече динамика и ясна политическа отговорност за случващото се. Нова голяма коалиция отваря широко пространство и за двете партии с добри резултати от отминалите избори – свободните демократи и „Алтернатива за Германия“, сега те ще имат чудесна възможност за активност, представяне на нови идеи и интензивна критика на едно правителство с и без това ниско ниво на стартово доверие.
Всичко това обаче не означава, че през идните години Ангела Меркел ще бъде един безличен, политически парализиран канцлер в очакване на своето оттегляне. Нейният стил на ситуативен прагматизъм ще продължи независимо дали тя има амбиции за по-бляскаво политическо наследство. В този мандат ограниченията пред нея ще са повече и тя няма да има същото широко поле за маневриране. На практика, вътре в самия кабинет ще има „вето играчи“, с които тя ще трябва да се съобразява доста повече от предходни времена. В същото време, има немалко европейски въпроси, по които това правителство може да спомогне за постигане на напредък. По отношение на имиграцията и бежанците, заедно с ХСС тя може да институционализира по-рестриктивния европейски консенсус, който вече е напълно отчетлив. По отношение на еврозоната, тя може заедно със социал-демократите да задълбочи интеграцията без това да означава пълно приемане на по-радикалните идеи на Макрон. Всъщност, това е политическата пътека пред нея, ако тя желае да остави такъв тип наследство. Вътре в страната обаче, нейната роля през идните години ще бъде обратната, да очертае ясно бъдещите посоки на промяна, които и сега страната пропуска да развие.
Ключовата роля на страната в ЕС ще се запази, но тя няма да бъде този доминиращ фактор от последните години. Факт е обаче, че признаци за тази промяна имаше доста преди изборите, макар основното мнение на коментариата да беше в обратната посока. Тази промяна можеше да се види в нарастващото несъгласие с поведението на ЕЦБ, зациклянето на идеите за задължителните квоти за бежанци, загубата на политическа инициатива от Франция и Австрия, нарастващото дискредитиране на идеята, че страната може да налага своя модел на развитие през европейските политики. Нещо, което сега призна и бъдещия финансов министър. Германия отново ще бъде водещ посредник, двигател в създаването на приемливи компромиси, но няма как да остане говорител на Севера, който директно налага волята си над южната периферия на съюза. Малко парадоксално, предишната формула може да беше подходяща за един оцеляващ съюз, сегашната е далеч по-подходяща за организация, която наистина иска да погледне уверено към бъдещето.
