Само за два дни по пътищата загинаха 11 души, а 25 са ранени. Ако междувременно броят им не се е увеличил. Челни удари, изхвърчали от пътя, влязъл в подлез автомобил, катастрофите стават все по-стряскащи и безумни. Това не е война, това е откровена касапница, която няма край и от която човек не може да избяга. Автомобилното безумие е вече повсеместно, от него човек не може да се скрие, защото е неотменна част от живота ни. По зловеща ирония, точно на този ужасяващ уикенд се падна и световния ден на възпоминание на жертвите на пътя. Отправени бяха много молитви за мъртви и живи, в Перник има ден на траур за жертвите от Микре. Подобни събития са вече тъжни ритуали, които все повече излъчват отчаяно безсилие. Сякаш автобезумията са отдавна отвъд колективната ни културна и институционална способност за промяна.
На практика след такива поредици от смърт човек няма вече какво ново да каже. Всичко е написано, казвано и анализирано стотици пъти! Отдавна си има и установен ритуал – политическо вайкане, строги и решителни физиономии, помпозни обещания за нови мерки и стратегии, дни на траур, спуснати знамена и т.н. И така до следващата вълна. Всеки път си припомняме статистиката на „Евростат“, че загиналите у нас на пътя са най-много в ЕС и са два пъти над средното за съюза. Но и това не е никаква новина. От това почетно място не сме мръднали, откакто сме в организацията. До втръсване сме слушали приказките за пиенето, междуселските пътища, среднощните гонки, пияндетата по третокласната мрежа, тийнейджърите, на които родителите са дали ключовете на автомобилите, за да се „повеселят“, мутрите, които раздават правосъдие. За КАТ и живота му из храстите на републиканската пътна мрежа, за корупцията, неработещи камери, неплатени фишове, неслучили се присъди и така нататък и така нататък. Наистина какво ново да кажем този път?!
Промените в закони и правила почти винаги се случват след трагедии. При предишна вълна от смъртни случаи бяха измислени „легналите полицаи“, при разпадащи се бусчета и камиони се сетиха за внезапни проверки, по идентичен начин започна и въвеждането и камерите по време на техническите прегледи. Сега е наред изискването за колани в рейсовете. Цялото войнство на МВР се изтъпани пред камерите, за да съобщи голямата новина. Апропо, това е отдавна факт в нормалните държави. Ще има и „видео регистратори“, които записват ситуацията около превозните средства. Нещо като „черна кутия“, от което обаче не е много ясно какво толкова ще последва. Списъкът е дълъг. Цикълът жертви – мерки работи безотказно. Само имената и физиономиите на политици и чиновници се променят. Щяло да има и някакъв евростандарт за техническите параметри на по-големите превозни средства. А, разбира се, не може да мине и без нов регистрационен режим – този път на автосервизи и автоморги.
Независимо от това, че наистина човек вече няма какво ново да каже за продължаващата касапница, трябва да продължим просто да повтаряме, да осмисляме случващото се, да я държим в постоянния фокус на общественото внимание. По подобие на корупцията обаче, стоим пред въпрос, с който изглежда вече просто не можем да се справим. В страната ни сякаш се е появил човешки вид, който изглежда лишен от елементарния инстинкт за самосъхранение. Дори да приемем, че желанието и усилието за цивилизационен напредък отдавна е изчезнало би следвало да се останали някакви остатъци на желанието за живот, за оцеляване. Обаче не. Тук живеят хора, които се изживяват като полу-богове и просто си правят каквото си искат на пътя. Сякаш са физически недосегаеми. Това е логично. След като са недосегаеми за правила, етика и институции е нормално в някакъв момент да решат, че са недосегаеми и за смъртта. Така изглежда пълзящата имплозия на едно общество и мъчителният му разпад носи смърт. Затова ще имаме касапница без край. Което оцелее, оцелее. Остават ни молитвата и случайността.
